събота, 20 октомври 2018 г.

Годишнина

меденка любимка
седем ореха
димитровче
и обща снимка
на случайно паднали
листа

вторник, 2 октомври 2018 г.

...

Павлето днес замина. Много е гадно - каза Марина - всичко е прибрано. Къщата тъмна, тиха...

Стана ми тъжно... Така си отиват хората от животе ни. Уж несигурно, почти на шега в началото, после ги няма вече.

понеделник, 3 септември 2018 г.

Зиги

снощи се прибра от странство и галантно ми поднесе букет паунови пера. Пустиняк, ама мосю:)


сряда, 8 август 2018 г.

Баба вече я няма, но дворът й още не знае...


пуснах вчера това във фейса и Мария веднага написа прекрасен стих под моите думи, слагам го в кутията със съкровища:

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,

той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита.
А на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.


 Мария Донева

 ...после Ники се обади и каза, че баба му е починала вчера, отговорих, че моята щеше да има рожден ден вчера, прегърнахме се мислено...  вече имаме обща дата, на която да си плачем през годините.

сряда, 1 август 2018 г.

...

..а пък балкончето стана дом на всякакви същества. ето, тази нощ седя на пейката и слушам песен на щурец, толкова близка и силна, че започвам да се чудя дали не живее у нас. слагам после ухо на всяка отделна саксия и го откривам в тази на здравеца...

вече си имам домашен щурец!:)

вторник, 31 юли 2018 г.

Едно шарено момиче

дойде един ден при морето и ми подари няколко рокли. Обличам тази, за среща с нивята край Варвара. Има нещо много благородно в житните класове, избирам най-красивите от тях,  за букет на Ерна... После изведнъж се появява Вени, изскача с колелото от нищото и нито една от нас не е изненадана, че точно тук се намираме...




понеделник, 23 юли 2018 г.

...

"...И само тук седиш на балкона и гледаш звездите и миришеш въздуха... скучнооо!"

Яна

"...И знаеш ли какво - дъждецът прави действията на тюфлеците предвидими: посред дъжд се срещаме само "наши си". Вали ни, прегръщаме се, потупваме се, радваме се, мълчим си и само някой ще каже: "- Няма ги!""

 Марина


"балконски веечери, грамфонски нощии
цикламско пеечени в гъста мъгла
о, разкажете ми откъде взехте
капки мастика с такваз чистота"

 Байо

неделя, 22 юли 2018 г.

20-ти юли

черна рокля
сини джинси
бяла раковина
розово копче

сряда, 11 юли 2018 г.

Никъде другаде


не бих могла да изляза сама посреднощ,
с чувство на защитеност от всичко да вървя вървя сама през полето,
да сляза сама надолу надолу по залива, докато се изгуби и последната светлинка от селото
и да останат около мен само само
звезди...

понеделник, 25 юни 2018 г.

....


нямам друго обяснение на деня

неделя, 24 юни 2018 г.

Изгревът е дар

тази сутрин, наблюдавам го без да правя снимки - най-красивият ми досега. и някак по еньовски магьосано-божествен...

полето обаче съхне, земята се пука... гледам слънцето и се моля за дъжд, много дъжд, заради всичките ми любими треви.

стада бизони с булчински рокли, дъждобрани и ужасна музика пред залеза снощи. още една причина да поискам да завали, да задуха, да не спира, да ги отвее, да ги отмие...

събота, 23 юни 2018 г.

Наблюдавам разцъфването на една ружа

и така съм се вкаменила в залива, че кротка змия пропълзява тихо край мен, изобщо без да ме забележи...



вторник, 19 юни 2018 г.

На третата нощ

ни повикаха да отидем с тях при Дървото. огромни магарешки тръни с човешки ръце, високи ружи и треви над главите ни, докато стигнем до него... звездите бяха близо, милиарди звезди. жабите също.


понеделник, 11 юни 2018 г.

Безкрайни синеморски утрини

пием бавни кафета, кичим главите си с венци, пълним вазите с полски цветя, въргаляме се из тревите на залива и наблюдаваме разцъфването на ружите му... времето спря.


събота, 9 юни 2018 г.

Барометърът на Брадъра


като го попитаме дали ще вали, той казва: погледнете си шишарките.

петък, 8 юни 2018 г.

Красето и Апостол

пак пристигат, този път с пълен багажник ядене и пиене. обаждат се да ми кажат, че са тръгнали и пеят на ухото ми в два гласа "влюбил съм се, мамо, в три моми...", а аз предупреждавам да внимават с ограниченията при ремонта, защото има камери.

после хубаво разбърквам фрикасето, което готвя на фона на морето....

Когато някой те обича,

 си личи и върху снимките, които ти прави. седим с Марина на скалите по здрач и съществата ни пеят...










четвъртък, 7 юни 2018 г.

Синеморски следобеди

Чета любими жени, събирам се, изострям се, после се разфокусирам



сряда, 6 юни 2018 г.

Има нещо студентско в нощния автобус

към морето. Пътувам с него сега, гледам далечните светлини в тъмното и пак съм на двайсет, а той се е превърнал в нощен влак за Бургас. Няма места за нас и стоим прави на отворения прозорец в коридора. Топло е, косата ми се развява на всеки завой, отнякъде звучи музика... Влакът на радостта.

Пътуваме към изгрева, Айтос и Карнобат са най-чаканите сутрешни гари. Там са първите чайки и първият далечен мирис на море. ..

По някое време заспивам на нечие рамо, легнала върху кашони, между двата вагона...

Щастие номер две.

неделя, 3 юни 2018 г.

В огледалото

на Хриси, пак приличам на жена:)



петък, 1 юни 2018 г.

Детство

е да виждаш събуждането на света. всеки ден за първи път.




четвъртък, 31 май 2018 г.

За гъби

сме уж, но женските ни събирания означават много повече. дори да го осъзнаем години по-късно...



Снимката е на Вержи. Червена мухоморка съм:)

вторник, 29 май 2018 г.

Едно мощно гласище

се извисява над полето. седнала съм в лятната кухня и го чувам, трябват ми няколко секунди, за да се заслушам какво точно вика. моето име ли е това или си въобразявам?! разширявам ушоплатните и наистина чувам: "Велааааа, Велаааа..."... поглеждам нагоре, към горните къщи и виждам една жена да ми маха от един балкон. не я фокусирам, но вече съм сигурна - Вержи е дошла!

мисля си после - така е хубаво да те извикат през терасата, а не през месинджър, вайбър, мейл или даже най-прост телефон.

ида!

Следобедна идилия










Дневник на моресъзерцателя

е име на картина на ерна, което си открадвам за тук. отварям тази нова стая с няколко снимки отпреди десетина дни, за да не се изгубят в спама на фейса. ще слагам всеки ден по нещичко, дори и само една дума да е.








петък, 4 май 2018 г.

Гатанка

 - Мъничко, червеничко, лази по ръчички - загатва Зиги.

 - Манту! - отговаря Яна.

събота, 28 април 2018 г.

Такова безветрие




какво си правиш? - ме пита вени по телефона.
седя под сянката на една глициния, отговарям.

сряда, 25 април 2018 г.

Писмо от морето

"Адска тепсия. Не помръдва водата. Тонове делфини скачат. Небето и водата са розови. Само птиците се чуват. Вече и жаби, защото е втори топъл ден тук. И кукувица чух. Велико е, рай нереален. Какъвто цяло лято и есен няма, само напролет.

Дюлята цъфна в бледорозови цветове, с пастелнорозови контури. На фона на розовото от залеза небе изглежда запленяващо. Все още няма никого, само този Мишо е дошъл, дето ще държи бара с Любо. И с Ясен правят брутален ремонт на бунгалото, в което ще се настанят Мишо с жена му, 10-месечните им близнаци и некви баби и дедовци. Мишо е взел и куче, някаква източноевропейска овчарка - бебе. Ясен не можеш да го познаеш - и в момента бичи с шлайфа. Един тих, смирен, супер изморен, от ранна утрин докъм 22 ч работи. Не е стигал до морето, а е седми ден тук. Утре си заминават.

Та това са единствените хора в нашата махала. И е джестоко. Сега започна жабешкият оркестър. После ще цъфнат чакалите в полето отсреща и цяло село кучета ще се опитва да ги имитира с вой. Направо е дивото зове, супер неестествено изглежда от гърлата на полудомашни кучета да се откъртва такъв прегракнал, нескопосан вой...

Вече трети ден не палим печка (най-после). Всичко се разгръща хем бавно, хем за наблюдателници като нас - с дни. Още ти цъфтят анемониите. Според книгата ми за растенията в Странджа, това е съсънка. От семейство anemone. Така че пак си е анемония.

Дойде ни костенурчица в двора, някъде към двугодишна, женска, страхлива и чистичка, без кърлежи.

Започнаха да вадят попчета с кофи, вече и циганите от скалите, след като морето замръзна в езерен вид. То не се движи, това е голяма рядкост, няма и двадесет дни в годината, в които да е такова.

Последен поздрав с едно видео от вчера ( или онзиден)."

петък, 20 април 2018 г.

Спомен за баба.

Хайредин, от един друг живот...

има люлка под лятната круша, има геран, има маркуч за поливане, олеандри на заден план, обърнато детско камионче на преден, има топка в ръцете на брат ми, бели дебели ластици в косите ми, пате на колела при герана... и предната гума на синия школник  на баба е в ъгъла.


Отишли на гроба й днес и баба Надка заприказвала: Цонке, да ти разкажа клюките, че ти нали много обичаше всичко да знаеш... Ти за тия, дето отидойа при тебе, си знаеш, ма яз да ти разправям за живите. На Ленчето внучката отишла да живее при нея, оти майкя й я изгонила, а па Маргаритини осъдили Ленчето зарад оная разпра, дето се биха по нощите и сега Ленчето има да им плаща две иляди лева... Виж, Цонке, направила съм ти капучино, нали много го обичаше... и винце малко ти сипвам, пийни си, пийни....

 ..това ми разказваше мама преди малко, а аз не издавах нито звук насреща, само сълзите ми капеха, и хем ми е тъжно, хем този разказ така ме развесели...

сряда, 11 април 2018 г.

Тя

има дълга коса
която се плете в краката й

страни от хората
защото щом се приближи
ги спъва

не умее
да сплита косата си
да я връзва

никога не й е идвало наум
да я подстриже

когато се сресва
трепери

....

Тя

често се губи
докато върви по улиците
или си говори с хората

забравя
дните от седмицата
и лицето си в огледалото

ако се види в четвъртък
може да не се познае

...

Тя

не умее да готви
нито да се облича

храни се
с цветове от акация

и през всичките други сезони
на плод капещи листа или сняг
стои гладна
слабее

единствената дреха
която има
се развява по вятъра

...

из: "Отстрани" на Галина Николова

вторник, 3 април 2018 г.

В тази изложба всичко ни напомня, че макар брегът да определя, да ограничава, той изговаря всъщност морето.

Благодаря ви, че присъствате на откриването на тази изложба - за мен важна изложба, знакова изложба, защото тя ни напомня нещо важно. Живеем в култура на показа. Култура, в която "да се покажа" означава, че "съм". Култура, проникната изцяло от селфизацията, пропита със селфизация. Култура, която има нужда да й се напомня, че изображението, че видяното е смислено не тогава, когато е за да бъде показано, а е смислено тогава, когато разказва. Когато разказва нашата собствена история, историята на света. Тогава, когато разгъва пред нас времето и нас самите, за да се вслушаме и в него, и в себе си. В този смисъл изображението, снимката загуби много важни свои качества - много важни и за нея, и за нас, неща. Затова наистина добрите фотографи ни припомнят нещо друго - припомнят ни, че фотографията е разказ. Наистина добрите фотографи умеят да разказват добре.

Ние присъстваме на откриването на една изложба, която е препълнена, преизобилна с великолепни разкази. Една изложба на фотографии на Велислава Кирилова, която наистина е разказвач. И няма да кажа "роден разказвач", защото не вярвам в митовете за родения разказвач, за родения писател, за родения поет, фотограф или художник, защото, разбира се,  всички те не просто се раждат, всички те се самосъздават.  Онези, които наистина имат какво да ни разкажат, имат какво да ни кажат, непрекъснато ни напомнят, че всичко, което можем да кажем или да покажем на другите е нашата собствена история. Историята на окултуряването на нашите сетива. Историята на самосъздаването ни като човешки същества и като точно такива човешки същества. Тази изложба по великолепен начин ни показва и ни напомня и това. И макар и да е наречена "Волни брегове", тя разгъва в себе си един разказ, далеч надхвърлящ бреговете, защото брегът е краят на морето, но не е неговият хоризонт. Брегът е онова, което определя морето, дава неговите граници, но в същото време ни и напомня, че определеното има друг разказ в себе си. Тази изложба ни напомня, че ние самите, макар и да сме определени по някакъв начин или определяни по някакъв начин, имаме друг хоризонт. Друг хоризонт като човешки същества. Тази изложба ни напомня за това, че е възможно да живеем тези други хоризонти. Рисува ни ги, показва ни ги, разказва ни ги. Възможността да живеем като свободни, мечтаещи, красиви човешки същества, променящи света за себе си и за другите. Чрез себе си и чрез своите разкази. И затова искам да благодаря на Велислава за тази изложба и за този разказ, защото и тя, и разказът, са възможност за нас. Благодаря!

Валентин Дишев

Чрез този Линк могат и да се чуят думите, транскрибирани по-горе.

Благодаря ти, Вальо!!!

събота, 31 март 2018 г.

Галерията с най-чудесното работно време -

Арт салонът на Радио Благоевград! Изложбата може да се види всеки божи ден между 8 и 23 ч, или докато не заспи портиерът, който е и галерист:))) отворено е и в почивните и празнични дни!

Слагам малко снимки от подреждането и началото.. сякаш танцувам с рамките:)