четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Фестивал на българското кино в Ню Йорк 2017

започва утре. Прожекцията на "Пустиняци" е на 2 декември от 19:45 ч., "Сляпата Вайша" ще открие фестивала на 1 декември от 19:00 ч., Cinepolis Chelsea Cinemas, 260 W 23rd st.




линк към филмите: Тук


неделя, 26 ноември 2017 г.

събота, 25 ноември 2017 г.

Чернови 2

има нещо във въздуха днес. сякаш изведнъж се върнах от отвъдното. вкисната и безнадеждна бях напоследък, слаба и унила. но живият живот ме дръпна за косата и ми изквича в ушите да ставам от леглото.

стига гледал в тоз прозорец - изръмжа - обличай боса рокля и марш под слънцето навън!

да се чувствам жизнена и здрава и да усещам бебка как помръдва в мен - това е щастието ми сега.

***

за да ми благодарят, че са се погрижили перфектно за мен, е картичката, която получих от болницата. лично надписана от сестрата, която ме носеше на гръб до банята, когато нямах сили да ходя и от мен шуртеше река от кръв.  а тя минаваше да ме види, дори да не е на смяна в моето отделение. не съм срещала по-мили хора от американците.

***

Една година в Хънтингтън Бийч
Ясен говори английския без акцент
Яна се роди
Аз зверски огладнях за живот
Това е достатъчно
За да е имало
Смисъл
Тук

***

който ходи на море последен, най-добре се смее

***

разни безумноглупави страхове, когато се застоиш прекалено дълго на едно място...

***

на тринайсет години била, когато счупила един от двата си предни зъба. завайкала се майка й, затюхкала се, после поръчала за детето корона от злато. даже стара жълтица гордо успяла да купи за случая.

три дни и три нощи плакала, когато разбрала какво я очаква. на четвъртия майката невероятно открила - на Централна гара работел извънземен зъболекар, който правел корони от някаква чудна и дивна металокерамика.

усмихнало се детето, с чисто нов като истински беличък зъб, вместо бляскавомодния златен. да й се не начудиш на детинския акъл... :)))

такива ми ти истории от социалистическата хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

не беше толкоз отдавна, но звучи, сякаш изобщо не е в този век.

***

потроших всичките семейни сервизи, вече нямам нищо еднакво.
отпивам сега от чашката за текила, която ми служи за всякакви питиета, и я усещам като свобода

***

в мирисът на земя е разликата
между американските градове и българските,
изведнъж чак сега разбрах,
вървейки из детелините на бордюрите на софето

парфюмът на тяло, което не се парфюмира
е любимият ми
за всичко


***

сепва ме мъжки тенор, пее красива оперна песен тъкмо сякаш е в стаята, а не е. студентски град, пролет, седмия етаж...  поглеждам навън -  изправен на балкона отсреща, извисява гласище, свети... щом се показвам, се включва и лино. двама мъже пеят за мен така, сякаш идват от друга вселена, от друг век

от балкона на седма читалня на вход б
към  прозореца на 702-ра стая на вход а
тече електричество

в серенадата
на
живота
ми

още не мога да повярвам, че ми се случи. с годините все повече..

***

Помниш ли, когато ходихме да къртим парчета от Берлинската стена? И концертът тогава, на който заедно не отидохме, въпреки, че беше на "метри" от нас? Или пък онази малка камерка, която записа излизането ни от някакъв стар гардероб?  Или дългите студени нощи под преспите на планините, с шейни на рамо и огромен ентусиазъм да станем първи шейнари? А онова стихотворение "О, Паничище!"? Също безкрайните нощи с Доорс, дюшеците по пода на целия коридор в общежитието на астрономите, и долетелите с ангелските криле? ...




петък, 24 ноември 2017 г.

Чернови 1

реших да изчистя блога от черновите, но в някои си открих неща, затова ги преписвам на чисто:


Лино
каза, че помни всичко в най-малките подробности. разказа ми как сме се запознали. студентски град. била съм застанала на моя прозорец. а той ми помахал от неговия отсреща. и ме поканил на гости - съквартиранта му бил организирал парти в стаята. усмихнала съм се сигурно в знак на съгласие. дошъл после да ме вземе с един огромен чадър - валяло дъжд. хванала съм го подръка и сме тръгнали....
днес го срещнах, за първи път след хиляди години. същият си е. същите сме си. като че довчера сме си яли тарталетки в старата сладкарница срещу ВИАС.

***


миризма на пържени чушки и магданоз
по първи петли
бабиното лято ми е дошло на гости

***

"заповядай, миличка" -
подавам два лева на грозната циганка, която най-старателно измива прозорците на колата ми, докато чакам на светофара. лицето й изведнъж се разхубавява и устните й се разтягат в най-щастливата беззъба усмивка, която изобщо съм виждала. и съм сигурна - не е само заради банкнотата.

всеки човек е красив, когато се усмихне щастливо, колкото и привидно грозен да е - замислям се гузно аз. всъщност - знам - грозни хора няма.

грозотата не е лошота.
после светва зеленото...

***


всеки ден греша датата
мисля си даже
че вече сме в края на май
сякаш е скочила
в пропастта
цяла една седмица
днес също
с учудване забелязвам -
толкова бавно пълзи
времето

а то онова предстои,
продължава да предстои
да не се
случи...

***

събудих се
цялата в кратери
от вулкани
и отломки от
земетресения

измих си лицето
сресах
косите

само в очите
останаха
следи

***

горе
на Витоша вече има сняг
гледам му движещите се облаци
сложих в супата смлените орехи
пия вино от обяд
чета "Места за изгубване" на Иванка Могилска
като ми стане студено
завивам се с одеялото на камиони
на Ясен
нахлупила съм лятната черна капела
за да не ми свети в очите
докато пиша
това

сетих се - в Калифорния всичките шапки
са светли
само моята - не
сигурно затова и
не останах
там

странни пътища понякога водят до
внезапните изводи.

***

подреждам
на перваза
портокалови кори -
коледни ухания от
детството ни

безбананено

***

- Къде се беше изгубил толкова време? - връхлетяхме върху му още със сядането на бара.

- Бях изпаднал в дълбока... - изведнъж замълча.

- Депресия? - да подскажа опитах.
- Дупка? - помъчи се и Дремс.

- ...провинция. - завърши той.

***

Поръчка за Рай

След един не особен филм се зачудих от какво ли е въодушевен Раят, ако изобщо съществува, кой ли е двигателят му за по-нататъшно придвижване на душите ни в неизвестното.

първо се замислих за това, че всеки има поне някаква смътна визуална представа за него, като едно най-хубаво място, никога невиждано досега. дали обаче точно това е, към което се стремим в живота си - да видим красиви места? или да сме сити? или да имаме много неща? кое определя щастието ни? и какво би трябвало да представлява тогава Раят, ако е най-хубавото, което може да ни се случи, след като умрем?

зачудих се за мен кое би било това. и изведнъж разбрах - където и да ме запрати отвъдното, каквито и вълшебства да изпитам, нищо няма да е истинско, ако няма с кого да го споделя. значи - моят Рай е в най-чистият си вид - Любов. както и да изглежда Тя, надявам се с Нея да се слея един ден, когато оттук си замина...

***
чувам си
даже
плюнката
от шестия
етаж
изплювната

(тест за уШи)

***

Радостта днес

е от редовния
трафик над
главата ми

три напред и
един в
обратна
посока - по залез

слушам за вулкани
и не
че не
се радвах преди

на първите зелени
листи
рози
макове
и липи.

***

Пластове декемврийски шум

грохот от самолет
крясък на чайка
под него сирена
плясък на палма
плисва вълна
в средата лава клокочи
после дихания
равномерни
и тихи
трамваен звън
и сутрешни
птици -
снежинки?
под голите клони
падат кестени


..
чук-чук по пода, има ли будни?

Декември 2010, Калифорния

***

поглезихме се снощи в италиански ресторант. и също като едно голямо и шумно италианско семейство, направихме голяма цветна бъркотия - разляхме червено вино върху белите им покривки, счупихме чаши, разкрещяхме се на децата, сменихме масата, смениха ни яденето - пълното с виното, пийнахме после и се разхилихме като кокошки.

всъщност - радости за празнуване имахме. аз попълних успешно листовките за шофьорска книжка, пък братишка, след дълги години усилен труд като мостов инженер, най-после получи признанието да смени кутийката, в която работеше, за собствена стаичка с истински прозорец. мястото до прозореца - наричат го повишение.

***

някой днес е написал в гугъл "обичам те" и е открил мен.

понеделник, 6 ноември 2017 г.

бях дърво

кацаха по дрехите ми синигери, храних ги от ръцете си, радвах се на допира на малките им ноктести крачета, които се захващаха за пръстите ми като за клони

прегърнах се, отроних тъгата на бавни кръгове, оголих се, сдобрих се със себе си

петък, 3 ноември 2017 г.

Барелина бях

на Haloween. Стара забравена балетна рокля измъкнах от гардероба, която не бях обличала никога, откъснах й етикета, за радост на Яна, съвсем за малко я носих. Обещах после да й я подаря. Ще ти я дам, казах, когато пораснеш.

И обувките, и обувките искам, мамо...

Забрави за шапката, но знам, че нея най-много ще я поиска, когато стане голяма...