сряда, 13 декември 2017 г.

Гледам сенките

вкъщи, толкова е хубаво и мое си и защо така спрях да го виждам напоследък...
но си дойдох, съм си пак, мила моя къщице, здравей:)



петък, 8 декември 2017 г.

Гинка




  помня как се чудихме дали да я доведем на премиерата, заради тъжния край на филма. помня как крещяхме във фоайето на киното, защото тя не можеше да ни чува, а четящите хора наоколо ни правеха забележки, сякаш сме някакви лумпени. помня как избягах от болницата, заради тези снимки. помня как замяташе косата ми настрани, когато ми мереше шапка, а аз си я връщах и чорлех обратно. помня как се шегуваше с всичко и как ни караше да бъдем жени. за последен път носих черна лятна рокля точно тогава. не исках да го гледам пак, защото ми е тъжно, но не издържах. плача си...

понеделник, 4 декември 2017 г.

Чернови 4

спомен за онова призрачно утро, когато, прибирайки се на разсъмване, заварих в сумрака на стаята огромен букет градински цветя, превзел цялото бюро до леглото ми,  а в него забоден сгънат лист от тетрадка, с дълго стихче вътре. от моя Дадун! кокаляните обрала от градината на нейните мамини, как не са я набили, незнам.:)

***
...а навремето шейните бяха градският транспорт, който ни превозваше до детската градина, увити в одеяла.

***

днес е толкова пролетно... върху мащерката ни кацна калинка, пчела хареса компота от ягоди... малки прилепчета захвъркаха над балкона.. Боря открил полета минзухари из планината, кокичовете навсякъде са вече на туфи изцъфтенели... и сичкото тва още преди средата на февруЯри, молависа...

***

цъфнали мирисни акации навсякъде покрай дългите успоредни линии.
но да срещнеш истински влак вече си е късмет. особено пък такъв като днешния - глинено-кафяв и пълен с абаносови въглища. тънко проточен в зеленото поле.

.. а всъщност е най-хубавото ми се случило през тези два прекалени дни.
твърде много излишни за живота ми хора срещнах... извънземна се чувствам все повече, когато вляза в ресторант, изляза на площад, седна принудително в кафене..

***

полянка див анасон край Велека откривам... правя си малко букетче, върховете на пръстите замирисват на облаци, сякаш съм закусила патронче мастичка:))

огромно е слънцето и божествени лъчите в изгрева днес. гледам ги през много очи, които не са с мен сега, затова и не правя никакви снимки..

..и първи дворни петли кукуригат , а аз вече се прибирам.

поспаланци:)

***

картички

"виж ся, ако останат, ще си ги разделим и ще имаме за цял живот, като пътуваме ще си ги носим с нас и ще ги пращаме от лисабон, от кайро и т.н"

***

8 юли беше картина, която поисках за рождения си ден. после разбрах , че това бил нейният рожден ден...

***
да си поплачеш... да сложиш твоята музика на слушалките, да затвориш очи и да оставиш сълзите да се стичат по лицето ти...

 не един извор има.

***

Октомврийски хербарий

каса номер 5, бон 54

торбичка фф
олио слънчогледово шарлан
питка тортила оригинални
сок ганчев ябълка и морков
сок ганчев ябълка и морков
сок ганчев ябълка и морков
сок ганчев ябълка и морков
лимони 0.406 кг
банани  0.926 кг
шампоан бочко бебе
броколи 0.800 кг

11 артикула
благодарим ви!
20-10-2014 09:26:38

***

отплаваме, накъдето ни видят мечтите

***

да живееш тук означава да можеш всичко да кажеш на морето...

***

хладилникът ми е пълен с кюстендилски чушки, но аз сънувам, че продължавам да трупам още и още и още и още и още и още... вадя от един голям плик и помирисвам всяка, преди да я подредя при другите, съвсем няма място вече, даже цялата кухня е задръстена с препълнени щайги, чушка до чушка върху чушка..

освен това наистина имам и пълен хладилен рафт с патладжани, също домати, тиквички, няколко карфиола и зелки, торба моркови, купища всякакви лукове, деветдесет яйца, селско сирене и масло...

("очите ти имат цвят на мусака с подложка от патладжан" - ми каза веднъж варелчо)

въпросът всъщност е  - какво да сготвя с толкова много чушки?
и изобщо - да готвя ли или само да си ги мириша и гледам:)

***
една лилава от вино
уста

се изкривява
изкривява

до
усмивка

***

толкова ли си сигурен, че ще съм завинаги?

събота, 2 декември 2017 г.

Чернови 3

Скоростен спомен от Студентски град

мирис на минало в мъгливата вечер. на вечери с много приятели, дошли неканени, в стая, побираща целия свят, ако реши да ни дойде на гости. винаги пълна, независимо от часа.

мирис на.   ... ""той си дойде", "ела да те запозная", "тръгвай с мен"..... и на еееххххо-то, изкрещяно през прозореца, кънтящо между старите панелни олющени блокове и безумно в очакването си на отговор.

мирис на първите зимни дрехи, шапки, ръкавици,  на осми декември... на земя, върху която можеш да се потъркаляш, повъргаляш, да полежиш...
.............

мирис на мандарини после вкъщи

коледа
сърми
и
така нататък.

***

често ме питат защо не летувам в Гърция - показват ми снимки и се чудят как пък веднъж не реших да се разходя лятото до техните плажове... всъщност - била съм на гръцко море като ученичка и не го помня с кеф. вероятно лошо място, знам ли - но минах през Аспровалта пак преди няколко години и отново ме обзе същото гадно объркано чувство.

истината обаче е, че тук си е моето море - колкото и да не е толкова красиво като гръцкото, то си е мое като дом, като моето балконче, на което съм засадила няколко цветенца и съм най-щастливата, когато ги видя цъфнали. същият трепет е и тук, с всеки нов сезон, всеки следвващ ден различно и същото - по мириса сутрин, по залеза над полето вечер, по чувството на камъка, който тежи на мястото си, когато съм край устието на Велека...

***

Вечното искане, когато си в прованса на света - да отидеш в столицата му.
Вечното ритане след това да се върнеш на "село".

***

нула нула
двайсет и седем

обръщам косата си на другата страна, защото е жега
изпивам последната капка от виното
на топлото ни нощно софе
ходя боса и почти гола

не ми се заспива
не ми се

събужда

***

промяната на времето
ни прави мъдри
тъкмо се заинатим в някоя човешка дребнавост и вземе, че задуха силен вятър
и направи катаклизми
и завихри дългите ни коси във
вихрушки

обясни причините на всичките ни любови
и раздели
и клавиши
и циулки...

***

 - ще си намериш нова жена, не се ядосвай...
 - да бе, такива като тебе под път и над път!

това беше един от най-хубавите комплименти, които съм получавала. от човек, с който не сме били заедно..

после вървях и ритах с крак цялото гранясало наоколо ми.

***

правя списък
с коледни подаръци
за баба
са
лакомствата

***

ако нещо
много те мъчи
опиши го с думи
върху лист

така ще го преживееш
точно както ти се иска

и то вече ще се е
случило

***

Спомняния номер три: С.

беше хлебар, докато учеше. и за да не убива времето, пишеше стихове на оная амбалажна хартия, в която се увиваха хлебовете, ръчните.

вървим през гората, събираме ранни пролетни клони в букети. неговият е по-хубав от моя.

на палатки сме, река рилска, манастира. студ и ярки звезди. боб на огъня. чист боб, без подправки, нищо... само вода. но всички сме гладни и е най-вкусното ядене на света. после вечерта събираме сено и го слагаме под пода на палатката, стига чак до тавана. топло е, прегръщателно...

тъмно, но утро. носи ме нагоре по пътя към хисарлъка. носи ме на ръце, защото аз не мога повече да ходя. по нанагорнището. за да видим изгрева. на абитуриентската ни сутрин.

чакам го да дойде, но не идва. слушам музика, гледам през прозореца.. обеща, но не дойде. после разбирам, че се е катерил по балконите до четвъртия етаж, защото входът на общежитието бил заключен. мисля си - добре, че оживя и в това предизвикателство, миличък.

април. тръгваме си за нашия град. носим си саковете на раменете. нали, уж април, но завалява сняг. гледаме как натрупва върху цветовете на вишните. тъкмо да стигнем до гарата и се споглеждаме - да се върнем, а? и на никого няма да кажем. ... връщаме се и се любим в неговата стая за първи и последен път.

прегръща ме със силните си рамене. просто ме прегръща. 

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Фестивал на българското кино в Ню Йорк 2017

започва утре. Прожекцията на "Пустиняци" е на 2 декември от 19:45 ч., "Сляпата Вайша" ще открие фестивала на 1 декември от 19:00 ч., Cinepolis Chelsea Cinemas, 260 W 23rd st.




линк към филмите: Тук


неделя, 26 ноември 2017 г.

събота, 25 ноември 2017 г.

Чернови 2

има нещо във въздуха днес. сякаш изведнъж се върнах от отвъдното. вкисната и безнадеждна бях напоследък, слаба и унила. но живият живот ме дръпна за косата и ми изквича в ушите да ставам от леглото.

стига гледал в тоз прозорец - изръмжа - обличай боса рокля и марш под слънцето навън!

да се чувствам жизнена и здрава и да усещам бебка как помръдва в мен - това е щастието ми сега.

***

за да ми благодарят, че са се погрижили перфектно за мен, е картичката, която получих от болницата. лично надписана от сестрата, която ме носеше на гръб до банята, когато нямах сили да ходя и от мен шуртеше река от кръв.  а тя минаваше да ме види, дори да не е на смяна в моето отделение. не съм срещала по-мили хора от американците.

***

Една година в Хънтингтън Бийч
Ясен говори английския без акцент
Яна се роди
Аз зверски огладнях за живот
Това е достатъчно
За да е имало
Смисъл
Тук

***

който ходи на море последен, най-добре се смее

***

разни безумноглупави страхове, когато се застоиш прекалено дълго на едно място...

***

на тринайсет години била, когато счупила един от двата си предни зъба. завайкала се майка й, затюхкала се, после поръчала за детето корона от злато. даже стара жълтица гордо успяла да купи за случая.

три дни и три нощи плакала, когато разбрала какво я очаква. на четвъртия майката невероятно открила - на Централна гара работел извънземен зъболекар, който правел корони от някаква чудна и дивна металокерамика.

усмихнало се детето, с чисто нов като истински беличък зъб, вместо бляскавомодния златен. да й се не начудиш на детинския акъл... :)))

такива ми ти истории от социалистическата хиляда деветстотин осемдесет и шеста.

не беше толкоз отдавна, но звучи, сякаш изобщо не е в този век.

***

потроших всичките семейни сервизи, вече нямам нищо еднакво.
отпивам сега от чашката за текила, която ми служи за всякакви питиета, и я усещам като свобода

***

в мирисът на земя е разликата
между американските градове и българските,
изведнъж чак сега разбрах,
вървейки из детелините на бордюрите на софето

парфюмът на тяло, което не се парфюмира
е любимият ми
за всичко


***

сепва ме мъжки тенор, пее красива оперна песен тъкмо сякаш е в стаята, а не е. студентски град, пролет, седмия етаж...  поглеждам навън -  изправен на балкона отсреща, извисява гласище, свети... щом се показвам, се включва и лино. двама мъже пеят за мен така, сякаш идват от друга вселена, от друг век

от балкона на седма читалня на вход б
към  прозореца на 702-ра стая на вход а
тече електричество

в серенадата
на
живота
ми

още не мога да повярвам, че ми се случи. с годините все повече..

***

Помниш ли, когато ходихме да къртим парчета от Берлинската стена? И концертът тогава, на който заедно не отидохме, въпреки, че беше на "метри" от нас? Или пък онази малка камерка, която записа излизането ни от някакъв стар гардероб?  Или дългите студени нощи под преспите на планините, с шейни на рамо и огромен ентусиазъм да станем първи шейнари? А онова стихотворение "О, Паничище!"? Също безкрайните нощи с Доорс, дюшеците по пода на целия коридор в общежитието на астрономите, и долетелите с ангелските криле? ...




петък, 24 ноември 2017 г.

Чернови 1

реших да изчистя блога от черновите, но в някои си открих неща, затова ги преписвам на чисто:


Лино
каза, че помни всичко в най-малките подробности. разказа ми как сме се запознали. студентски град. била съм застанала на моя прозорец. а той ми помахал от неговия отсреща. и ме поканил на гости - съквартиранта му бил организирал парти в стаята. усмихнала съм се сигурно в знак на съгласие. дошъл после да ме вземе с един огромен чадър - валяло дъжд. хванала съм го подръка и сме тръгнали....
днес го срещнах, за първи път след хиляди години. същият си е. същите сме си. като че довчера сме си яли тарталетки в старата сладкарница срещу ВИАС.

***


миризма на пържени чушки и магданоз
по първи петли
бабиното лято ми е дошло на гости

***

"заповядай, миличка" -
подавам два лева на грозната циганка, която най-старателно измива прозорците на колата ми, докато чакам на светофара. лицето й изведнъж се разхубавява и устните й се разтягат в най-щастливата беззъба усмивка, която изобщо съм виждала. и съм сигурна - не е само заради банкнотата.

всеки човек е красив, когато се усмихне щастливо, колкото и привидно грозен да е - замислям се гузно аз. всъщност - знам - грозни хора няма.

грозотата не е лошота.
после светва зеленото...

***


всеки ден греша датата
мисля си даже
че вече сме в края на май
сякаш е скочила
в пропастта
цяла една седмица
днес също
с учудване забелязвам -
толкова бавно пълзи
времето

а то онова предстои,
продължава да предстои
да не се
случи...

***

събудих се
цялата в кратери
от вулкани
и отломки от
земетресения

измих си лицето
сресах
косите

само в очите
останаха
следи

***

горе
на Витоша вече има сняг
гледам му движещите се облаци
сложих в супата смлените орехи
пия вино от обяд
чета "Места за изгубване" на Иванка Могилска
като ми стане студено
завивам се с одеялото на камиони
на Ясен
нахлупила съм лятната черна капела
за да не ми свети в очите
докато пиша
това

сетих се - в Калифорния всичките шапки
са светли
само моята - не
сигурно затова и
не останах
там

странни пътища понякога водят до
внезапните изводи.

***

подреждам
на перваза
портокалови кори -
коледни ухания от
детството ни

безбананено

***

- Къде се беше изгубил толкова време? - връхлетяхме върху му още със сядането на бара.

- Бях изпаднал в дълбока... - изведнъж замълча.

- Депресия? - да подскажа опитах.
- Дупка? - помъчи се и Дремс.

- ...провинция. - завърши той.

***

Поръчка за Рай

След един не особен филм се зачудих от какво ли е въодушевен Раят, ако изобщо съществува, кой ли е двигателят му за по-нататъшно придвижване на душите ни в неизвестното.

първо се замислих за това, че всеки има поне някаква смътна визуална представа за него, като едно най-хубаво място, никога невиждано досега. дали обаче точно това е, към което се стремим в живота си - да видим красиви места? или да сме сити? или да имаме много неща? кое определя щастието ни? и какво би трябвало да представлява тогава Раят, ако е най-хубавото, което може да ни се случи, след като умрем?

зачудих се за мен кое би било това. и изведнъж разбрах - където и да ме запрати отвъдното, каквито и вълшебства да изпитам, нищо няма да е истинско, ако няма с кого да го споделя. значи - моят Рай е в най-чистият си вид - Любов. както и да изглежда Тя, надявам се с Нея да се слея един ден, когато оттук си замина...

***
чувам си
даже
плюнката
от шестия
етаж
изплювната

(тест за уШи)

***

Радостта днес

е от редовния
трафик над
главата ми

три напред и
един в
обратна
посока - по залез

слушам за вулкани
и не
че не
се радвах преди

на първите зелени
листи
рози
макове
и липи.

***

Пластове декемврийски шум

грохот от самолет
крясък на чайка
под него сирена
плясък на палма
плисва вълна
в средата лава клокочи
после дихания
равномерни
и тихи
трамваен звън
и сутрешни
птици -
снежинки?
под голите клони
падат кестени


..
чук-чук по пода, има ли будни?

Декември 2010, Калифорния

***

поглезихме се снощи в италиански ресторант. и също като едно голямо и шумно италианско семейство, направихме голяма цветна бъркотия - разляхме червено вино върху белите им покривки, счупихме чаши, разкрещяхме се на децата, сменихме масата, смениха ни яденето - пълното с виното, пийнахме после и се разхилихме като кокошки.

всъщност - радости за празнуване имахме. аз попълних успешно листовките за шофьорска книжка, пък братишка, след дълги години усилен труд като мостов инженер, най-после получи признанието да смени кутийката, в която работеше, за собствена стаичка с истински прозорец. мястото до прозореца - наричат го повишение.

***

някой днес е написал в гугъл "обичам те" и е открил мен.

понеделник, 6 ноември 2017 г.

бях дърво

кацаха по дрехите ми синигери, храних ги от ръцете си, радвах се на допира на малките им ноктести крачета, които се захващаха за пръстите ми като за клони

прегърнах се, отроних тъгата на бавни кръгове, оголих се, сдобрих се със себе си

петък, 3 ноември 2017 г.

Барелина бях

на Haloween. Стара забравена балетна рокля измъкнах от гардероба, която не бях обличала никога, откъснах й етикета, за радост на Яна, съвсем за малко я носих. Обещах после да й я подаря. Ще ти я дам, казах, когато пораснеш.

И обувките, и обувките искам, мамо...

Забрави за шапката, но знам, че нея най-много ще я поиска, когато стане голяма...






вторник, 31 октомври 2017 г.

...

Последно си мислеше, че живее в красив апартамент в Париж и трудно се връщаше в реалността.. чак ми  беше харесало това нейно бягство тогава и си помислих, че може би пък е по-добре така, когато тялото ти с всеки изминал ден все повече се предава..

Изпратихме я днес - този път завинаги в нейния Париж -  Гина, която беше на нашата възраст, въпреки, че скоро щеше да навърши седемдесет и девет.


неделя, 29 октомври 2017 г.

петък, 27 октомври 2017 г.

"Проект на слънце"

- един стар документален филм на нашия дядо Здравко, който казва неща. малко лошо се чува, заради старата видеокасета VHS, от която е свален, но нямам друг вариант.

 

Най-красивото жълто

е в пеещите листа на трепетликата.
масичката на балкона свети..





събота, 21 октомври 2017 г.

Улица Нов Живот - Вход Б








Парче от сън


 - Защо са вдигнали тези огромни сгради, попитах - точно тук, насред широкото поле? И няма никой, ти си единственият им обитател, нали?

  - За да има баланс, отговори, до сега той беше нарушен. Не може само природа.

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

Храниш ли гарвани в твоето сърце..


Една от трите фотографии, с които участвам във фотоизложбата в памет на Митко Воев. Утре след 7 във Фабрика Автономия, заедно с още много други хубави събития, три дни поред, до понеделник сутрин.

вторник, 17 октомври 2017 г.

Първото червено кленово листо


веднъж беше знак. сега е просто листо, което да не подмина.

сряда, 11 октомври 2017 г.

есенен следобед в квартала

от детския парти клуб
се чува смях
на възрастни мъже

вторник, 3 октомври 2017 г.

Иво

Имам пеперуда в ухото - казал на лекарката и тя го помислила за луд. Не може да бъде, рекла, забучила една фуния в ухото му и погледнала през нея. Никаква пеперуда не виждам, отсякла накрая. Но... аз я чувам как пърха с криле, заекнал Иво.  Ама момче, такъв случай до сега не сме имали, ти не си за нас, при друг специалист трябва да отидеш, заобяснявала тя, като явно имала предвид психиатър.. Станал той смутен да си ходи и точно в това време онова в ухото му затрещяло из мозъка. Но ето, сега точно много силно я чувам - замолил се той - може ли да проверите отново? Едвам се съгласила, този път отворила по-широко ушният му канал и от него излетяла малка бяла пеперудка и запърхала из стаята....

Като чухме тази история, с Ерна много се смяхме, после тя нарисува Иво, каращ колело, (защото така му била влязла гадинката, докато се обръщал назад), а от ушите му излитат ята пеперуди.. Нарекохме рисунката "Покровителят на ушните пеперуди" и му я оставихме тайно на масичката в стаята...

Не просто море, истински лагер беше тая есен в Синемор, постоянно пълна къща с приятели и много смях.... ако не ме домързи, може да поразкажа и още подробности:)

четвъртък, 28 септември 2017 г.

Маскарад

...и да не вземеш да се направиш на красива - рече Йона.

ми.. само за толкова ми стигна въображението... но за другия път ще знам:))



















сряда, 20 септември 2017 г.

скоро ще свърши,

а най-хубавите дни едва сега започват...
 






петък, 15 септември 2017 г.

първата ни работа заедно

е случайна, след дълги преговори с калина, че не искам, не мога, не знам. накрая склонявам и днес съм на линия за снимане на офисна обстановка и портрети.
"помоооощ" - крещя в слушалката, много ме е страх...
идва веднага, сменя обектива и го настройва, като за мен.
остава само да щракам:)
в някакъв по-късен момент аз се виждам да правя видео, докато той фотографира...


пробата, която правим, преди да подскочат там единайсетте момчета с тиймбилдинга им.
...
чакам го сега да си обработи неговите кадри, за да седна да обработя моите, които са милиони, работа за цяла нощ. може да откараме будни до сутринта, но е хубаво така, заедно за първи път и в професия:)


вторник, 12 септември 2017 г.

събота, 2 септември 2017 г.

Едно старо писмо до Ерна,

написано в отговор на едно още по-старо нейно, си намерих, забито в архивите:



Мила
любима
моя
Ерне,

то това не е море, това е Любов!

дишам, гледам, слушам и не спирам да си го повтарям. затичах се по полето, като че ще изпусна нещо важно, ако не обхвана всичкото това още в първия миг и наведнъж. насочвах фотоапарата напосоки, но очите ми не фокусираха, сложих автофокуса и задишах тежко, все едно съм на първа среща с любим...

пътуването... широко отворен прозорец по магистралата и оня насечен тътен в ушите от скоростта, който обаче не пречи да крещим, да се смеем, да протягаме навън ръце, крака, глави..., и да пълним бузите с вятър :))))))

радостен Гуцик от въодушевление запя ендженчунцен който не яде, после го обърна на хепи бъртдей... и така, докато в един момент не започна да повръща през прозореца. не успяхме да спрем на място, представи си само, колата се движи, а Гуц лее повръщ по целия път след нас. спряхме на забранено - дълга права бърза отсечка от пътя, по която се профучава като по магистрала и всяка кола залюлява нашата като лодка. слизаме, бършем, ядосваме се... явно за глупости. защото следва истинската причина, дошла сякаш за да ни накаже... 



изведнъж се оказва, че сме загубили ключа от колата. в началото изглежда несериозен божи майтап. но тършуваме навсякъде, и нищо. вадим целия багаж от колата, всите яйца, луци, щайги домати, компютри, монитори, картини, куфари с рокли, кафемашини, хайвери, скумрии, лютеници, лодки, спални, рододендрони...... проверяваме под седалки, под гуми, под дупета и постелки - нищо.

Цуцу взема дребно ножче и започва да коси - милиметър по милиметър - цялата зелена отсечка наоколо ни. а тревата ни на места до гърдите. аз се ровя из трънаци, ръцете ми - кървави, кал под ноктите, чорляви косите, погледа вече обезумял. мисля си - всичко това идва, за да ни каже нещо, или за да ни подготви за друго...?

два часа така - и нищо.

а през цялото това време Гуцик първо решава да си измие зъбите стотина пъти, и всеки път мрънка да й слагам паста, после отново пее ендженчунцен, следва игра на чичи доктор, което е бодене с иЖекции, а ние трябва да крещим, че ни е страх и не искаме иЖекция... едновременно с това продължавайки да ровим с тревожни погледи...

и накрая - накрая се насира.

сменям памперс и продължаваме търсенето. Гуц не спира да се забавлява. минават дни, години, векове.... 

докато не измрънква, че й се пишка. тъкмо се е наакала за втори път и аз съм махнала памперса и вече с ярост я питам, ама как така пък й се пишка, да си се е изпишкала в памперса! а тя - не, иска да пишка, вика, мамо, иска да пишка, и се гъзи. и аз я хващам, нали знаеш как се изпишкват момиченца, и чакам да чуя звук, но не би. ядно поглеждам, търся поне някаква струйка да текне,  и що да видя - ключа от колата! нашият ключ, разбираш ли, самият ТОЙ - точно там, където трябваше да е насочена струйката!!!!!

крещим от радост, Цуцу обещава на Гуц всичките сладоледи на света, целуваме я, тя отново щастливо запява "хепи бъртдей ту ю", мятаме се в колата и с огромна предпазливост се доклатушкваме до Синеморец.

изтормозена и смачкана съм, едва намирам усмивка за Тарас, Грозданчо... и изведнъж Павлета се появява с ТОЗИ ТЛЪСТ КАФЯВ ПЛИК, и вика - за тебе е! аз отначало не схващам какво ми говори, но тя пояснява, от Ерна, за тебе, дойде по пощата,... леле, ще се разплача, леле, звучи по-хубаво от всичкото най-хубаво възможно! отварям пред нея, гледаме заедно тази най-нежна лавандула вътре, ... после си прибирам като скъперник всичко, изчаквам първо да се успокоя. чета и препрочитам. Цуцу ме пита непрекъснато какво пише, но аз само отделни думи успявам да измуча, от които той нищо не разбира. не съм в състояние да споделям повече нищо! ни хубаво, ни лошо! само за мен си е! точка! :))))))




нататък знаеш - описах го още в началото. безумнокрасиво е тук!

идвай веднага!

П.П. онова листенце хербаризираното от какво е? :))))))

обичам те.