събота, 2 декември 2017 г.

Чернови 3

Скоростен спомен от Студентски град

мирис на минало в мъгливата вечер. на вечери с много приятели, дошли неканени, в стая, побираща целия свят, ако реши да ни дойде на гости. винаги пълна, независимо от часа.

мирис на.   ... ""той си дойде", "ела да те запозная", "тръгвай с мен"..... и на еееххххо-то, изкрещяно през прозореца, кънтящо между старите панелни олющени блокове и безумно в очакването си на отговор.

мирис на първите зимни дрехи, шапки, ръкавици,  на осми декември... на земя, върху която можеш да се потъркаляш, повъргаляш, да полежиш...
.............

мирис на мандарини после вкъщи

коледа
сърми
и
така нататък.

***

често ме питат защо не летувам в Гърция - показват ми снимки и се чудят как пък веднъж не реших да се разходя лятото до техните плажове... всъщност - била съм на гръцко море като ученичка и не го помня с кеф. вероятно лошо място, знам ли - но минах през Аспровалта пак преди няколко години и отново ме обзе същото гадно объркано чувство.

истината обаче е, че тук си е моето море - колкото и да не е толкова красиво като гръцкото, то си е мое като дом, като моето балконче, на което съм засадила няколко цветенца и съм най-щастливата, когато ги видя цъфнали. същият трепет е и тук, с всеки нов сезон, всеки следвващ ден различно и същото - по мириса сутрин, по залеза над полето вечер, по чувството на камъка, който тежи на мястото си, когато съм край устието на Велека...

***

Вечното искане, когато си в прованса на света - да отидеш в столицата му.
Вечното ритане след това да се върнеш на "село".

***

нула нула
двайсет и седем

обръщам косата си на другата страна, защото е жега
изпивам последната капка от виното
на топлото ни нощно софе
ходя боса и почти гола

не ми се заспива
не ми се

събужда

***

промяната на времето
ни прави мъдри
тъкмо се заинатим в някоя човешка дребнавост и вземе, че задуха силен вятър
и направи катаклизми
и завихри дългите ни коси във
вихрушки

обясни причините на всичките ни любови
и раздели
и клавиши
и циулки...

***

 - ще си намериш нова жена, не се ядосвай...
 - да бе, такива като тебе под път и над път!

това беше един от най-хубавите комплименти, които съм получавала. от човек, с който не сме били заедно..

после вървях и ритах с крак цялото гранясало наоколо ми.

***

правя списък
с коледни подаръци
за баба
са
лакомствата

***

ако нещо
много те мъчи
опиши го с думи
върху лист

така ще го преживееш
точно както ти се иска

и то вече ще се е
случило

***

Спомняния номер три: С.

беше хлебар, докато учеше. и за да не убива времето, пишеше стихове на оная амбалажна хартия, в която се увиваха хлебовете, ръчните.

вървим през гората, събираме ранни пролетни клони в букети. неговият е по-хубав от моя.

на палатки сме, река рилска, манастира. студ и ярки звезди. боб на огъня. чист боб, без подправки, нищо... само вода. но всички сме гладни и е най-вкусното ядене на света. после вечерта събираме сено и го слагаме под пода на палатката, стига чак до тавана. топло е, прегръщателно...

тъмно, но утро. носи ме нагоре по пътя към хисарлъка. носи ме на ръце, защото аз не мога повече да ходя. по нанагорнището. за да видим изгрева. на абитуриентската ни сутрин.

чакам го да дойде, но не идва. слушам музика, гледам през прозореца.. обеща, но не дойде. после разбирам, че се е катерил по балконите до четвъртия етаж, защото входът на общежитието бил заключен. мисля си - добре, че оживя и в това предизвикателство, миличък.

април. тръгваме си за нашия град. носим си саковете на раменете. нали, уж април, но завалява сняг. гледаме как натрупва върху цветовете на вишните. тъкмо да стигнем до гарата и се споглеждаме - да се върнем, а? и на никого няма да кажем. ... връщаме се и се любим в неговата стая за първи и последен път.

прегръща ме със силните си рамене. просто ме прегръща. 

Няма коментари: