събота, 28 април 2018 г.

Такова безветрие




какво си правиш? - ме пита вени по телефона.
седя под сянката на една глициния, отговарям.

сряда, 25 април 2018 г.

Писмо от морето

"Адска тепсия. Не помръдва водата. Тонове делфини скачат. Небето и водата са розови. Само птиците се чуват. Вече и жаби, защото е втори топъл ден тук. И кукувица чух. Велико е, рай нереален. Какъвто цяло лято и есен няма, само напролет.

Дюлята цъфна в бледорозови цветове, с пастелнорозови контури. На фона на розовото от залеза небе изглежда запленяващо. Все още няма никого, само този Мишо е дошъл, дето ще държи бара с Любо. И с Ясен правят брутален ремонт на бунгалото, в което ще се настанят Мишо с жена му, 10-месечните им близнаци и некви баби и дедовци. Мишо е взел и куче, някаква източноевропейска овчарка - бебе. Ясен не можеш да го познаеш - и в момента бичи с шлайфа. Един тих, смирен, супер изморен, от ранна утрин докъм 22 ч работи. Не е стигал до морето, а е седми ден тук. Утре си заминават.

Та това са единствените хора в нашата махала. И е джестоко. Сега започна жабешкият оркестър. После ще цъфнат чакалите в полето отсреща и цяло село кучета ще се опитва да ги имитира с вой. Направо е дивото зове, супер неестествено изглежда от гърлата на полудомашни кучета да се откъртва такъв прегракнал, нескопосан вой...

Вече трети ден не палим печка (най-после). Всичко се разгръща хем бавно, хем за наблюдателници като нас - с дни. Още ти цъфтят анемониите. Според книгата ми за растенията в Странджа, това е съсънка. От семейство anemone. Така че пак си е анемония.

Дойде ни костенурчица в двора, някъде към двугодишна, женска, страхлива и чистичка, без кърлежи.

Започнаха да вадят попчета с кофи, вече и циганите от скалите, след като морето замръзна в езерен вид. То не се движи, това е голяма рядкост, няма и двадесет дни в годината, в които да е такова.

Последен поздрав с едно видео от вчера ( или онзиден)."

петък, 20 април 2018 г.

Спомен за баба.

Хайредин, от един друг живот...

има люлка под лятната круша, има геран, има маркуч за поливане, олеандри на заден план, обърнато детско камионче на преден, има топка в ръцете на брат ми, бели дебели ластици в косите ми, пате на колела при герана... и предната гума на синия школник  на баба е в ъгъла.


Отишли на гроба й днес и баба Надка заприказвала: Цонке, да ти разкажа клюките, че ти нали много обичаше всичко да знаеш... Ти за тия, дето отидойа при тебе, си знаеш, ма яз да ти разправям за живите. На Ленчето внучката отишла да живее при нея, оти майкя й я изгонила, а па Маргаритини осъдили Ленчето зарад оная разпра, дето се биха по нощите и сега Ленчето има да им плаща две иляди лева... Виж, Цонке, направила съм ти капучино, нали много го обичаше... и винце малко ти сипвам, пийни си, пийни....

 ..това ми разказваше мама преди малко, а аз не издавах нито звук насреща, само сълзите ми капеха, и хем ми е тъжно, хем този разказ така ме развесели...

сряда, 11 април 2018 г.

Тя

има дълга коса
която се плете в краката й

страни от хората
защото щом се приближи
ги спъва

не умее
да сплита косата си
да я връзва

никога не й е идвало наум
да я подстриже

когато се сресва
трепери

....

Тя

често се губи
докато върви по улиците
или си говори с хората

забравя
дните от седмицата
и лицето си в огледалото

ако се види в четвъртък
може да не се познае

...

Тя

не умее да готви
нито да се облича

храни се
с цветове от акация

и през всичките други сезони
на плод капещи листа или сняг
стои гладна
слабее

единствената дреха
която има
се развява по вятъра

...

из: "Отстрани" на Галина Николова

вторник, 3 април 2018 г.

В тази изложба всичко ни напомня, че макар брегът да определя, да ограничава, той изговаря всъщност морето.

Благодаря ви, че присъствате на откриването на тази изложба - за мен важна изложба, знакова изложба, защото тя ни напомня нещо важно. Живеем в култура на показа. Култура, в която "да се покажа" означава, че "съм". Култура, проникната изцяло от селфизацията, пропита със селфизация. Култура, която има нужда да й се напомня, че изображението, че видяното е смислено не тогава, когато е за да бъде показано, а е смислено тогава, когато разказва. Когато разказва нашата собствена история, историята на света. Тогава, когато разгъва пред нас времето и нас самите, за да се вслушаме и в него, и в себе си. В този смисъл изображението, снимката загуби много важни свои качества - много важни и за нея, и за нас, неща. Затова наистина добрите фотографи ни припомнят нещо друго - припомнят ни, че фотографията е разказ. Наистина добрите фотографи умеят да разказват добре.

Ние присъстваме на откриването на една изложба, която е препълнена, преизобилна с великолепни разкази. Една изложба на фотографии на Велислава Кирилова, която наистина е разказвач. И няма да кажа "роден разказвач", защото не вярвам в митовете за родения разказвач, за родения писател, за родения поет, фотограф или художник, защото, разбира се,  всички те не просто се раждат, всички те се самосъздават.  Онези, които наистина имат какво да ни разкажат, имат какво да ни кажат, непрекъснато ни напомнят, че всичко, което можем да кажем или да покажем на другите е нашата собствена история. Историята на окултуряването на нашите сетива. Историята на самосъздаването ни като човешки същества и като точно такива човешки същества. Тази изложба по великолепен начин ни показва и ни напомня и това. И макар и да е наречена "Волни брегове", тя разгъва в себе си един разказ, далеч надхвърлящ бреговете, защото брегът е краят на морето, но не е неговият хоризонт. Брегът е онова, което определя морето, дава неговите граници, но в същото време ни и напомня, че определеното има друг разказ в себе си. Тази изложба ни напомня, че ние самите, макар и да сме определени по някакъв начин или определяни по някакъв начин, имаме друг хоризонт. Друг хоризонт като човешки същества. Тази изложба ни напомня за това, че е възможно да живеем тези други хоризонти. Рисува ни ги, показва ни ги, разказва ни ги. Възможността да живеем като свободни, мечтаещи, красиви човешки същества, променящи света за себе си и за другите. Чрез себе си и чрез своите разкази. И затова искам да благодаря на Велислава за тази изложба и за този разказ, защото и тя, и разказът, са възможност за нас. Благодаря!

Валентин Дишев

Чрез този Линк могат и да се чуят думите, транскрибирани по-горе.

Благодаря ти, Вальо!!!