Естетика на самотата

 

Сей Шонагон, "Записки под възглавката"

Спомен за едно тъгуване

Седим мълчаливо в малко уютно кафене, три унили лица. Отдавна не сме се виждали, събрали сме се да се поразведрим и да се разпитаме взаимно кой докъде я е докарал. Пръв нарушава тишината Пърси: 

- Пък аз вече мога да гледам любовни филми, без да ми стане тъжно. 

Поглеждаме го със завист, после аз решавам плахо да се похваля. Е, не съм постигнала чак такава хармония със себе си, но все пак имам малък напредък: 

- Пък аз вече мога да гледам как се прегръщат по улиците, без да ми се плаче... 

Получавам одобрителни погледи, после се вторачваме в Хриси. Тя разбърква замислено кафето си и на свой ред съобщава:

 - Пък аз вчера прерових цяла кутия с късметчета на Лаваца и не открих нито една Любов. 

Тук всички отново замлъкваме. Единствената възможна тема за разговор е изчерпана с три изречения. В един есенен ден на 2005-та, по време на общата ни любовна депресия.

Никулден

Облякохме се като ескимоси, сложихме покривка на масата за тенис в градинката между блоковете и я отрупахме с ядене и пиене. Тенджера супа от тиква и тава пържена риба застанаха царствено в средата на пиршеството. Но най-забележителен всъщност беше един буркан маринован чернокоп с църковен етикет, изпратен по пощата от отец Стоян в Царево. Овкусен с черен пипер и лаврови листа от двора на храма на Василико. И толкова вкусен, колкото никоя друга тържествена риба.

Коледните ябълки и чушки

никак не ме бива с коледните украси, затова и освен елха заради децата, нищо друго не правя. сега обаче тези червени мини ябълчици и продължителни люти чушки ме задърпаха, откъснах вчера малко елхови клончета от планината и се започна. на лов за още коледна украса трябва да отида, мисля по пътеките покрай реката. плодовете на калина, онези лилави топчета, чието име не знам, шишарки и всички други цветни естества, които ми попаднат пред очите..

Но най-гадни сега са сънищата

в които мия чинии, режа лук, обръщам картофите, простирам, но не чаршафи на полето, а гащи и чорапи.... и нищо друго не ми се случва, ни денем, ни нощем.

(Из ковид дневниците на Ясма)

Архангел Михаил

Отначало бяхме просто четирима, седнали на припек на квартална кръгла пейка. Изведнъж обаче настъпи оживление, заприиждаха хора, надойдоха Райковци и Райни, пейката се превърна в маса, надонесоха се баници, кексове и курабийки - кой каквото ядене неделно има вкъщи го извади, отворихме буркани с джин, стовариха се бири и бутилки ром, отнякъде се появи и тенджера димяща супа, разляхме я с черпак по чашите... 

Така обичам да празнувам.

Розите на Ясма

Държиш букетчето от розите на Маленка 5-6 дни във вода, после, като вземат да им падат цветовете, ги бодваш в рохкава почва под съвсем лек наклон и натискаш с пръсти хубаво около стеблото, като ги поливаш с водата, в която са седели за начало. После ги преполиваш веднъж седмично и следиш дали са свежи. Ако не започнат да гният, значи са започнали да се прихващат. Срязваш с ножичка където е бил цвета и следиш за появата на нови зелени листенца, знак че пускат корен. Ако стане много студено, похлупваш по един буркан отгоре...

Така ме посъветва Павлетка и аз вече имам цяла розова градина, защото почти всичките  пуснаха миниатюрни нови пъпчици!!!

И пустиняците пътуват...

Понякога хората искат да отидат някъде другаде, където нещата са различни и по-добри.

Беден район в Северозападна България край река Дунав. На изоставен кораб приятели празнуват рожден ден. Бездомник, който живее на речната гара, е капитан. Мечтаят за пътуване до Норвегия. Говорят за бъдещето и миналото, за своите ежедневни трудности и мечти, разсъждават за прераждането, любовта, кравите, конете, Микеланджело, Прометей, пауните, стратосферата, Вселената, Бог и живота изобщо. Това е портрет на обикновени хора, които също са и необикновени мечтатели.

Режисьори - Здравко Драгнев и Цветан Драгнев

Премиера в неделя, 18:30ч., кино Люмиер. 

Розите на Маленка

от балкана над Етрополе, мида от остров Ман, изсъхнало листо от калифорнийска Джакаранда, паве от Прага, камъче от брега на Варвара, мини ябълка от квартала... толкова много свят върху балконската ми масичка!:)

 

Най-после лятото дойде,

щом Вела е тук! - възкликна тя, когато се появих на прага.

Павле, миличка, кое време е, влача след себе си Есен...

Моят Vella бар

и "Бягство" на Ерна 

"И когато листата на смокинята станат колкото юмрук,

изкарай въжетата и платното от къщи и си ремонтирай  лодката, стояла на брега,  сега е вече време да я пуснеш на вода...."

(от древногръцки текстове за навигация)

Плажната пътека

вече редят край Велека, а аз за първи път й се радвам, сякаш идва, за да успокои..

Мини

Ако не се загледаш в стъпките си, може и изобщо да не ги забележиш. Микроскопичните цветя на залива - миниздравец, мининезабравки, минижълтуче. Такова мъничко букетче се получи, че няма измислена за него вазичка. Закрепвам го в най-малката възможна чашчица, а то почти се дави в дълбините на водата й.

...

- Мамо, ти си пожела на Великден да бъдем в Синеморец и един прилеп ти изпълни желанието!

Яна

...
Най-после стана топло, дърветата цъфнаха, избуяха тревите, морето се кротна... единствено гласовете на птици се чуват в тази празнична тишина.

Живеем като на общежитие,

обитаваме стая с три легла и една маса, която всъщност се превърна в чин за виртуалната класна стая на Яна. Другият ъгъл е зает от монтажния компютър на Зиги, в третия ъгъл е моето нощно шкафче с един тефтер отгоре му, където си записвам неща...
Голям остъклен балкон ни служи за склад на провизиите, които се осмеляваме да купим от супера в Царево веднъж на десетина дни. Первазът на балкона е масата, на която се храним, когато навън е студено. За малко повече от месец време тук се настудувахме яко, не помня откога не съм носила всичките си дебели дрехи, облечени накуп. Не само навън, но и вътре, защото топлото е много по-слабо от това, с което сме свикнали в София.
Много часове и дни прекарахме на балкона, седнали на пейката, загледани в морето, заслушани във вятъра...
Сутрин пия кафето си под навеса на зазимената лятна кухня в двора, увита в якето, с което една мила жена от селото ме спаси.
Още не съм носила маска, не се е налагало, излизам само из пусти полета и плажове. В градовете хората не могат да се разпознаят заради тях, а ние тук не можем да се познаем като се засечем из полето, защото всички сме навлечени така, че приличаме на бъчви и космонавти....

... и една история от първите дни записвам тук за финал:

Такъв студ и вятър край морето, че съм се навлякла с всичките ми поли, пуловери, жилетки, шлифери и шалове. Косата стърчи под две качулки, а краката - обути в един номер по-големи от моя, зимни туристически обувки. На гърба - вехта туристическа раница..
Слизам по склона, Зиги ме гледа отдолу, чак се чудя защо така продължително е вперил очи в мен, мисля си, колко ли съм се разхубавила покрай тоя стрес...
- Приличаш на чувал с картофи - ми казва нежно, а аз прихвам и се поглеждам отстрани. Така си е! И е най-точният комплимент за моята пролетна модна линия сега:)

Лек полъх

От прогнозата за времето вече следя единствено силата на вятъра. Доста се намръзнахме през този месец, прекаран тук, най-вече заради ледения северняк...

"Лек полъх", така е днес, любимият ми вятър.

Магданоз и копър

сади Тарас на двора, Яна скача на въже, Зиги се припича на слънцето, аз събирам съкровища по плажа на Велека...

Това преди 4 часа...

Готвя после, Яна и Зиги чистят, Тарас подрязва лозницата.

Режа картофи на двора сега и събирам витамин Д, Яна разказва каквото й хрумне, Тарас простира, Зиги пристига с джин...


Така се радвам, че навреме избягахме от града!

Коронавирус

Живея в "Сто години самота" на Маркес - не съм излизала от дни, а навън вали, вали...

Ла

Сънувах, че се е превърнал в кит, който ме носи на гърба си през морета и океани...

А любовта ми към него - пак човешка, само някак малко по-мащабна.

Иг,

който е сподобен да ме зареже късно вечер, за да отиде да слуша какво си говорят кварталните пияници на плацата пред денонощния магазин... живея с най-лудия режисьор на света! Но пък се връща с хубави истории, като скъпи нощни подаръци, които галантно поднася пред мен, когато се прибере...

Чикаго,

дворът на Университетската болница, минус 11-градусов мраз и един от най-красивите букети, които някой някога е брал за мен...

Ет

Седнала съм на пейка при Езерото с лилиите, когато до мен спира колоездач. Вдигам поглед и виждам Ет - момчето, което всеки ден храни синигерите и катеричките на едно специално място в Борисовата гора. Какво си правиш? -  пита. Разходих се до тук и седнах да си почина, след малко тръгвам обратно, отговарям, и докато изричам последната дума забелязвам как изведнъж около нас започват да кацат врани. Първо една, после втора, после още няколко, нови и нови долитат и ни обграждат все по-плътно. Какво става тук? - стряскам се аз. А, надушиха ме, смее се Ет и бърка в една торбичка. Хвърля им шепа орехи, те, изглежда, точно това очакват, а аз продължавам да се чудя. Гледай, значи, как те разпознаха!... Ами да, с тях сме приятели, даже имена си имат... и ме следват като кучета, доверява ми Ет. Много са красиви, отбелязвам, никога досега не се бях заглеждала толкова отблизо в тези птици. Нали, а хората хич не ги обичат, въздъхва той, после се качва на колелото и ми маха за довиждане. Обръщам глава след него, Ет набира скорост по алеята, а една по една, следвайки го, излитат и го обграждат с крилете си неговите верни кучета-врани. 

Краят на писмото,

което ме застигна тази нощ:

"Обичам те, тук вият чакали яко."