Из тайната ми градина

безмалко да ги смета онзи ден, но ги оставих за "после" и така и забравих. днес се загледах в крехкото им лилаво и нежно бакърено... и сякаш калифорнийската есен пристигна при мен.

Осми септември

Седя на дървения балкон на стара созополска къща, гледам как се полюшва огромната смокиня в двора на църквата долу и слушам неделната литургия. Празник е днес, Малка Богородица.
До късна нощ през високите ни прозорци влиза джазът на бар Мишел, а сутринта се разбуждаме от празничната църковна камбана - два съвсем различни свята около къщата ни.
Гледам как долу се пълни с приведени гръцки баби, а хорът  на женските гласове се смесва с писъците на чайките...

Слизам после в тихия ни двор, ограден от високи каменни зидове. Ерна рисува смокини.

Созопол

купих си красива висока розова чаша. пия сега от нея розе под смокинята в двора и гледам как се полюшват праните ни чаршафи.

созопол е друго море. друго, и същото.

Август

вкъщи

Ил

В Мездра съм, на гости на приятели. Мотая се из градчето, когато краката сами ме завеждат на гарата. Перонът е празен, но дочувам далечна сирена.  Изглежда, тъкмо пристига някакъв влак, а аз много обичам да наблюдавам пристигане. Спира бавно, прозорците започват да се отварят, хората си вземат въздух или пушат по цигара. И изведнъж чувам моето име - някой ме вика и маха с ръка от прозореца си. В първия миг решавам, че не съм чула добре, защото човекът отсреща е с обръсната глава и войнишка униформа, пък аз нямам приятели в казармата, освен един, който в момента е в школата в Плевен. А и винаги съм се притеснявала, когато ми подвикват войници. Но все пак този ме вика по име, не мога да го отмина. Взирам се отдлече, той разбира, че не съм го разпознала и още по-настойчиво започва да ръкомаха. Вече нямам съмнение - наистина вика мен. Колебливо пристъпвам към него и изведнъж очите ми започват да различават красивото лице на Ил. Снажен момък от Кричим, с една година по-малък от мен. Беше влюбен до уши, докато живеехме в Студентски град, но аз така и не му обърнах особено внимание. И ето го сега, завършил вече университета, заминава за школата в Плевен. Зарадвах се на тази неочаквана среща. Къде живееш, приятелка имаш ли вече - заразпитвах. А той:  прибрах се в Кричим. Но не - още не съм намерил друга като теб. Така се радвам,  не мога да повярвам, че това сега ми се случва наистина...
 - Нали... - смутих се аз - голям късмет да се видим така... После млъкнах. Не знаех какво повече да кажа. Усмихнах се притеснено, а влакът взе да потегля. А! - сетих се изведнъж - да намериш там Дан Кортарски и да му предадеш поздрави!

Махах после дълго за сбогом. Почувствах се като момиче, дошло да изпрати на гарата своя любим, само дето беше малко наобратно. Защото вместо да е тъжен, той изглеждаше много щастлив по пътя към казармата.

Повече не го видях.

...

 - Има ли Кортарски тук? - провикнал се някой в строя.
 - Аз съм Кортарски! - извикал от мястото си Дан с изненада.
 - Имаш поздрави от Велислава! - проехтял непознатият глас.

Последните макове

Да е лято, милиони дни!

Бутилки

от изпит алкохол сме събрали и подредили на плота и по масите в лятната кухня на двора. Носим си ги от вкъщи, но тук постоянно бройката им се увеличава. Последно добавих шише от изпито една сутрин шампанско в двора на Илина. Всеки ден пълним бутилките с нови цветя от полето, като вази, сменяме и им допълваме водите...
Веднъж ги подредихме в кошници и с ръчната дворна количка на Тарас возихме цветният бар напред-назад из заливите, за снимки. Не знам какво ще излезе накрая от това, но е весело и много красиво.

тревите коси, тревите ръце, тревите торти

Хубав селски живот

Темата е 24 жени, които вдъхновяват

и Рос ме избра да съм една от тях!:)

линк към интервюто: Тук

Ео

сънуване с влак. кратко слизане в запустяла гара, заплесване, почти изпускане, качване в движение, уцелване на вагон-градина...
цъфнала бяла ябълка и напукана земна пътека през ниски треви, там.

...

първо си помислих, че на балкончето ми е долетяла бреза. слушам я как пее сега и вече съм сигурна - трепетлика е.

Forever Not Yours

Защо си мислите, че ще живеете вечно? - питам българите, които от години живеят в Германия, но са си построили малка къща, в съседство с нашата вила при морето и всяка година пристигат само за седмица. Питам,  но те изобщо не разбират въпроса...

После продължават да чистят. Лъскат, перат, мият, косят, коват ... стягат къща, ограда, градина... докато след седем дни работа изведнъж осъзнават, че, леле, свърши ваканцията, а така и не видяхме морето!

Пустинници

... ние
 и
чайките