Най-после лятото дойде,

щом Вела е тук! - възкликна тя, когато се появих на прага.

Павле, миличка, кое време е, влача след себе си Есен...

Моят Vella бар

и "Бягство" на Ерна 

"И когато листата на смокинята станат колкото юмрук,

изкарай въжетата и платното от къщи и си ремонтирай  лодката, стояла на брега,  сега е вече време да я пуснеш на вода...."

(от древногръцки текстове за навигация)

Плажната пътека

вече редят край Велека, а аз за първи път й се радвам, сякаш идва, за да успокои..

Мини

Ако не се загледаш в стъпките си, може и изобщо да не ги забележиш. Микроскопичните цветя на залива - миниздравец, мининезабравки, минижълтуче. Такова мъничко букетче се получи, че няма измислена за него вазичка. Закрепвам го в най-малката възможна чашчица, а то почти се дави в дълбините на водата й.

...

- Мамо, ти си пожела на Великден да бъдем в Синеморец и един прилеп ти изпълни желанието!

Яна

...
Най-после стана топло, дърветата цъфнаха, избуяха тревите, морето се кротна... единствено гласовете на птици се чуват в тази празнична тишина.

Живеем като на общежитие,

обитаваме стая с три легла и една маса, която всъщност се превърна в чин за виртуалната класна стая на Яна. Другият ъгъл е зает от монтажния компютър на Зиги, в третия ъгъл е моето нощно шкафче с един тефтер отгоре му, където си записвам неща...
Голям остъклен балкон ни служи за склад на провизиите, които се осмеляваме да купим от супера в Царево веднъж на десетина дни. Первазът на балкона е масата, на която се храним, когато навън е студено. За малко повече от месец време тук се настудувахме яко, не помня откога не съм носила всичките си дебели дрехи, облечени накуп. Не само навън, но и вътре, защото топлото е много по-слабо от това, с което сме свикнали в София.
Много часове и дни прекарахме на балкона, седнали на пейката, загледани в морето, заслушани във вятъра...
Сутрин пия кафето си под навеса на зазимената лятна кухня в двора, увита в якето, с което една мила жена от селото ме спаси.
Още не съм носила маска, не се е налагало, излизам само из пусти полета и плажове. В градовете хората не могат да се разпознаят заради тях, а ние тук не можем да се познаем като се засечем из полето, защото всички сме навлечени така, че приличаме на бъчви и космонавти....

... и една история от първите дни записвам тук за финал:

Такъв студ и вятър край морето, че съм се навлякла с всичките ми поли, пуловери, жилетки, шлифери и шалове. Косата стърчи под две качулки, а краката - обути в един номер по-големи от моя, зимни туристически обувки. На гърба - вехта туристическа раница..
Слизам по склона, Зиги ме гледа отдолу, чак се чудя защо така продължително е вперил очи в мен, мисля си, колко ли съм се разхубавила покрай тоя стрес...
- Приличаш на чувал с картофи - ми казва нежно, а аз прихвам и се поглеждам отстрани. Така си е! И е най-точният комплимент за моята пролетна модна линия сега:)

Лек полъх

От прогнозата за времето вече следя единствено силата на вятъра. Доста се намръзнахме през този месец, прекаран тук, най-вече заради ледения северняк...

"Лек полъх", така е днес, любимият ми вятър.

Магданоз и копър

сади Тарас на двора, Яна скача на въже, Зиги се припича на слънцето, аз събирам съкровища по плажа на Велека...

Това преди 4 часа...

Готвя после, Яна и Зиги чистят, Тарас подрязва лозницата.

Режа картофи на двора сега и събирам витамин Д, Яна разказва каквото й хрумне, Тарас простира, Зиги пристига с джин...


Така се радвам, че навреме избягахме от града!

Коронавирус

Живея в "Сто години самота" на Маркес - не съм излизала от дни, а навън вали, вали...

Ла

Сънувах, че се е превърнал в кит, който ме носи на гърба си през морета и океани...

А любовта ми към него - пак човешка, само някак малко по-мащабна.

Иг,

който е сподобен да ме зареже късно вечер, за да отиде да слуша какво си говорят кварталните пияници на плацата пред денонощния магазин... живея с най-лудия режисьор на света! Но пък ми носи хубави разкази, като скъпи нощни подаръци, които галантно поднася пред мен, когато се прибере...

Чикаго,

дворът на Университетската болница, минус 11-градусов мраз и един от най-красивите букети, които някой някога е брал за мен...

Ет

Седнала съм на пейка при Езерото с лилиите, когато до мен спира колоездач. Вдигам поглед и виждам Ет - момчето, което всеки ден храни синигерите и катеричките на едно специално място в Борисовата гора. Какво си правиш? -  пита. Разходих се до тук и седнах да си почина, след малко тръгвам обратно, отговарям, и докато изричам последната дума забелязвам как изведнъж около нас започват да кацат врани. Първо една, после втора, после още няколко, нови и нови долитат и ни обграждат все по-плътно. Какво става тук? - стряскам се аз. А, надушиха ме, смее се Ет и бърка в една торбичка. Хвърля им шепа орехи, те, изглежда, точно това очакват, а аз продължавам да се чудя. Гледай, значи, как те разпознаха!... Ами да, с тях сме приятели, даже имена си имат... и ме следват като кучета, доверява ми Ет. Много са красиви, отбелязвам, никога досега не се бях заглеждала толкова отблизо в тези птици. Нали, а хората хич не ги обичат, въздъхва той, после се качва на колелото и ми маха за довиждане. Обръщам глава след него, Ет набира скорост по алеята, а една по една, следвайки го, излитат и го обграждат с крилете си неговите верни кучета-врани. 

Краят на писмото,

което ме застигна тази нощ:

"Обичам те, тук вият чакали яко."