неделя, 30 август 2020 г.

Най-после лятото дойде,

щом Вела е тук! - възкликна тя, когато се появих на прага.

Павле, миличка, кое време е, влача след себе си Есен...



събота, 30 май 2020 г.

Моят Vella бар







и "Бягство" на Ерна 

сряда, 22 април 2020 г.

"И когато листата на смокинята станат колкото юмрук,

изкарай въжетата и платното от къщи и си ремонтирай  лодката, стояла на брега,  сега е вече време да я пуснеш на вода...."

(от древногръцки текстове за навигация)


вторник, 21 април 2020 г.

Плажната пътека

вече редят край Велека, а аз за първи път й се радвам, сякаш идва, за да успокои..



неделя, 19 април 2020 г.

Мини

Ако не се загледаш в стъпките си, може и изобщо да не ги забележиш. Микроскопичните цветя на залива - миниздравец, мининезабравки, минижълтуче. Такова мъничко букетче се получи, че няма измислена за него вазичка. Закрепвам го в най-малката възможна чашчица, а то почти се дави в дълбините на водата й.




...

- Мамо, ти си пожела на Великден да бъдем в Синеморец и един прилеп ти изпълни желанието!

Яна

...
Най-после стана топло, дърветата цъфнаха, избуяха тревите, морето се кротна... единствено гласовете на птици се чуват в тази празнична тишина.


сряда, 15 април 2020 г.

Живеем като на общежитие,

обитаваме стая с три легла и една маса, която всъщност се превърна в чин за виртуалната класна стая на Яна. Другият ъгъл е зает от монтажния компютър на Зиги, в третия ъгъл е моето нощно шкафче с един тефтер отгоре му, където си записвам неща...
Голям остъклен балкон ни служи за склад на провизиите, които се осмеляваме да купим от супера в Царево веднъж на десетина дни. Первазът на балкона е масата, на която се храним, когато навън е студено. За малко повече от месец време тук се настудувахме яко, не помня откога не съм носила всичките си дебели дрехи, облечени накуп. Не само навън, но и вътре, защото топлото е много по-слабо от това, с което сме свикнали в София.
Много часове и дни прекарахме на балкона, седнали на пейката, загледани в морето, заслушани във вятъра...
Сутрин пия кафето си под навеса на зазимената лятна кухня в двора, увита в якето, с което една мила жена от селото ме спаси.
Още не съм носила маска, не се е налагало, излизам само из пусти полета и плажове. В градовете хората не могат да се разпознаят заради тях, а ние тук не можем да се познаем като се засечем из полето, защото всички сме навлечени така, че приличаме на бъчви и космонавти....





... и една история от първите дни записвам тук за финал:

Такъв студ и вятър край морето, че съм се навлякла с всичките ми поли, пуловери, жилетки, шлифери и шалове. Косата стърчи под две качулки, а краката - обути в един номер по-големи от моя, зимни туристически обувки. На гърба - вехта туристическа раница..
Слизам по склона, Зиги ме гледа отдолу, чак се чудя защо така продължително е вперил очи в мен, мисля си, колко ли съм се разхубавила покрай тоя стрес...
- Приличаш на чувал с картофи - ми казва нежно, а аз прихвам и се поглеждам отстрани. Така си е! И е най-точният комплимент за моята пролетна модна линия сега:)

петък, 10 април 2020 г.

Лек полъх

От прогнозата за времето вече следя единствено силата на вятъра. Доста се намръзнахме през този месец, прекаран тук, най-вече заради ледения северняк...

"Лек полъх", така е днес, любимият ми вятър.


четвъртък, 9 април 2020 г.

Магданоз и копър

сади Тарас на двора, Яна скача на въже, Зиги се припича на слънцето, аз събирам съкровища по плажа на Велека...

Това преди 4 часа...

Готвя после, Яна и Зиги чистят, Тарас подрязва лозницата.

Режа картофи на двора сега и събирам витамин Д, Яна разказва каквото й хрумне, Тарас простира, Зиги пристига с джин...


Така се радвам, че навреме избягахме от града!





понеделник, 9 март 2020 г.

Коронавирус

Живея в "Сто години самота" на Маркес - не съм излизала от дни, а навън вали, вали...

сряда, 4 март 2020 г.

Ла

Сънувах, че се е превърнал в кит, който ме носи на гърба си през морета и океани...

А любовта ми към него - пак човешка, само някак малко по-мащабна.

събота, 22 февруари 2020 г.

Иг,

който е сподобен да ме зареже късно вечер, за да отиде да слуша какво си говорят кварталните пияници на плацата пред денонощния магазин... живея с най-лудия режисьор на света! Но пък ми носи хубави разкази, като скъпи нощни подаръци, които галантно поднася пред мен, когато се прибере...

четвъртък, 20 февруари 2020 г.

Чикаго,

дворът на Университетската болница, минус 11-градусов мраз и един от най-красивите букети, които някой някога е брал за мен...


понеделник, 17 февруари 2020 г.

Ет

Седнала съм на пейка при Езерото с лилиите, когато до мен спира колоездач. Вдигам поглед и виждам Ет - момчето, което всеки ден храни синигерите и катеричките на едно специално място в Борисовата гора. Какво си правиш? -  пита. Разходих се до тук и седнах да си почина, след малко тръгвам обратно, отговарям, и докато изричам последната дума забелязвам как изведнъж около нас започват да кацат врани. Първо една, после втора, после още няколко, нови и нови долитат и ни обграждат все по-плътно. Какво става тук? - стряскам се аз. А, надушиха ме, смее се Ет и бърка в една торбичка. Хвърля им шепа орехи, те, изглежда, точно това очакват, а аз продължавам да се чудя. Гледай, значи, как те разпознаха!... Ами да, с тях сме приятели, даже имена си имат... и ме следват като кучета, доверява ми Ет. Много са красиви, отбелязвам, никога досега не се бях заглеждала толкова отблизо в тези птици. Нали, а хората хич не ги обичат, въздъхва той, после се качва на колелото и ми маха за довиждане. Обръщам глава след него, Ет набира скорост по алеята, а една по една, следвайки го, излитат и го обграждат с крилете си неговите верни кучета-врани. 

събота, 15 февруари 2020 г.

Краят на писмото,

което ме застигна тази нощ:

"Обичам те, тук вият чакали яко."