Годишнина

меденка любимка
седем ореха
димитровче
и обща снимка
на случайно паднали
листа

...

Павлето днес замина. Много е гадно - каза Марина - всичко е прибрано. Къщата тъмна, тиха...

Стана ми тъжно... Така си отиват хората от животе ни. Уж несигурно, почти на шега в началото, после ги няма вече.

Зиги

снощи се прибра от странство и галантно ми поднесе букет паунови пера. Пустиняк, ама мосю:)

Баба вече я няма, но дворът й още не знае...

пуснах вчера това във фейса и Мария веднага написа прекрасен стих под моите думи, слагам го в кутията със съкровища:

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита.
А на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

 Мария Донева

 ...после Ники се обади и каза, че баба му е починала вчера, отговорих, че моята щеше да има рожден ден вчера, прегърнахме се мислено...  вече имаме обща дата, на която да си плачем през годините.

...

..а пък балкончето стана дом на всякакви същества. ето, тази нощ седя на пейката и слушам песен на щурец, толкова близка и силна, че започвам да се чудя дали не живее у нас. слагам после ухо на всяка отделна саксия и го откривам в тази на здравеца...

вече си имам домашен щурец!:)

Едно шарено момиче

дойде един ден при морето и ми подари няколко рокли. Обличам тази, за среща с нивята край Варвара. Има нещо много благородно в житните класове, избирам най-красивите от тях,  за букет на Ерна... После изведнъж се появява Вени, изскача с колелото от нищото и нито една от нас не е изненадана, че точно тук се намираме...

...

"...И само тук седиш на балкона и гледаш звездите и миришеш въздуха... скучнооо!"

Яна

"...И знаеш ли какво - дъждецът прави действията на тюфлеците предвидими: посред дъжд се срещаме само "наши си". Вали ни, прегръщаме се, потупваме се, радваме се, мълчим си и само някой ще каже: "- Няма ги!""

 Марина


"балконски веечери, грамфонски нощии
цикламско пеечени в гъста мъгла
о, разкажете ми откъде взехте
капки мастика с такваз чистота"

 Байо

20-ти юли

черна рокля
сини джинси
бяла раковина
розово копче

В кристалната топка на детството...

Никъде другаде

не бих могла да изляза сама посреднощ,
с чувство на защитеност от всичко да вървя вървя сама през полето,
да сляза сама надолу надолу по залива, докато се изгуби и последната светлинка от селото
и да останат около мен само само
звезди...

....

нямам друго обяснение на деня

Изгревът е дар

тази сутрин, наблюдавам го без да правя снимки - най-красивият ми досега. и някак по еньовски магьосано-божествен...

полето обаче съхне, земята се пука... гледам слънцето и се моля за дъжд, много дъжд, заради всичките ми любими треви.

стада бизони с булчински рокли, дъждобрани и ужасна музика пред залеза снощи. още една причина да поискам да завали, да задуха, да не спира, да ги отвее, да ги отмие...

Наблюдавам разцъфването на една ружа

и така съм се вкаменила в залива, че кротка змия пропълзява тихо край мен, изобщо без да ме забележи...

Нека да е лято!

На третата нощ

ни повикаха да отидем с тях при Дървото. огромни магарешки тръни с човешки ръце, високи ружи и треви над главите ни, докато стигнем до него... звездите бяха близо, милиарди звезди. жабите също.