петък, 24 ноември 2017 г.

Чернови 1

реших да изчистя блога от черновите, но в някои си открих неща, затова ги преписвам на чисто:


Лино
каза, че помни всичко в най-малките подробности. разказа ми как сме се запознали. студентски град. била съм застанала на моя прозорец. а той ми помахал от неговия отсреща. и ме поканил на гости - съквартиранта му бил организирал парти в стаята. усмихнала съм се сигурно в знак на съгласие. дошъл после да ме вземе с един огромен чадър - валяло дъжд. хванала съм го подръка и сме тръгнали....
днес го срещнах, за първи път след хиляди години. същият си е. същите сме си. като че довчера сме си яли тарталетки в старата сладкарница срещу ВИАС.

***


миризма на пържени чушки и магданоз
по първи петли
бабиното лято ми е дошло на гости

***

"заповядай, миличка" -
подавам два лева на грозната циганка, която най-старателно измива прозорците на колата ми, докато чакам на светофара. лицето й изведнъж се разхубавява и устните й се разтягат в най-щастливата беззъба усмивка, която изобщо съм виждала. и съм сигурна - не е само заради банкнотата.

всеки човек е красив, когато се усмихне щастливо, колкото и привидно грозен да е - замислям се гузно аз. всъщност - знам - грозни хора няма.

грозотата не е лошота.
после светва зеленото...

***


всеки ден греша датата
мисля си даже
че вече сме в края на май
сякаш е скочила
в пропастта
цяла една седмица
днес също
с учудване забелязвам -
толкова бавно пълзи
времето

а то онова предстои,
продължава да предстои
да не се
случи...

***

събудих се
цялата в кратери
от вулкани
и отломки от
земетресения

измих си лицето
сресах
косите

само в очите
останаха
следи

***

горе
на Витоша вече има сняг
гледам му движещите се облаци
сложих в супата смлените орехи
пия вино от обяд
чета "Места за изгубване" на Иванка Могилска
като ми стане студено
завивам се с одеялото на камиони
на Ясен
нахлупила съм лятната черна капела
за да не ми свети в очите
докато пиша
това

сетих се - в Калифорния всичките шапки
са светли
само моята - не
сигурно затова и
не останах
там

странни пътища понякога водят до
внезапните изводи.

***

подреждам
на перваза
портокалови кори -
коледни ухания от
детството ни

безбананено

***

- Къде се беше изгубил толкова време? - връхлетяхме върху му още със сядането на бара.

- Бях изпаднал в дълбока... - изведнъж замълча.

- Депресия? - да подскажа опитах.
- Дупка? - помъчи се и Дремс.

- ...провинция. - завърши той.

***

Поръчка за Рай

След един не особен филм се зачудих от какво ли е въодушевен Раят, ако изобщо съществува, кой ли е двигателят му за по-нататъшно придвижване на душите ни в неизвестното.

първо се замислих за това, че всеки има поне някаква смътна визуална представа за него, като едно най-хубаво място, никога невиждано досега. дали обаче точно това е, към което се стремим в живота си - да видим красиви места? или да сме сити? или да имаме много неща? кое определя щастието ни? и какво би трябвало да представлява тогава Раят, ако е най-хубавото, което може да ни се случи, след като умрем?

зачудих се за мен кое би било това. и изведнъж разбрах - където и да ме запрати отвъдното, каквито и вълшебства да изпитам, нищо няма да е истинско, ако няма с кого да го споделя. значи - моят Рай е в най-чистият си вид - Любов. както и да изглежда Тя, надявам се с Нея да се слея един ден, когато оттук си замина...

***
чувам си
даже
плюнката
от шестия
етаж
изплювната

(тест за уШи)

***

Радостта днес

е от редовния
трафик над
главата ми

три напред и
един в
обратна
посока - по залез

слушам за вулкани
и не
че не
се радвах преди

на първите зелени
листи
рози
макове
и липи.

***

Пластове декемврийски шум

грохот от самолет
крясък на чайка
под него сирена
плясък на палма
плисва вълна
в средата лава клокочи
после дихания
равномерни
и тихи
трамваен звън
и сутрешни
птици -
снежинки?
под голите клони
падат кестени


..
чук-чук по пода, има ли будни?

Декември 2010, Калифорния

***

поглезихме се снощи в италиански ресторант. и също като едно голямо и шумно италианско семейство, направихме голяма цветна бъркотия - разляхме червено вино върху белите им покривки, счупихме чаши, разкрещяхме се на децата, сменихме масата, смениха ни яденето - пълното с виното, пийнахме после и се разхилихме като кокошки.

всъщност - радости за празнуване имахме. аз попълних успешно листовките за шофьорска книжка, пък братишка, след дълги години усилен труд като мостов инженер, най-после получи признанието да смени кутийката, в която работеше, за собствена стаичка с истински прозорец. мястото до прозореца - наричат го повишение.

***

някой днес е написал в гугъл "обичам те" и е открил мен.

2 коментара:

bay Ilia каза...

да живеят черновите - паметта (негативите) на цензурирани проекти за белова :)

Ясмина каза...

така изскачат много напълно забравени дни:)