понеделник, 22 ноември 2010 г.

...

 - Приятно ми е, аз живея на луната. - представи се той, когато се запознахме.
    "но... това беше моята реплика..?" - си казах учудено...

подадох му после "хлебарките" на анели ман. носех я със себе си непрекъснато. целият бар четеше късметите си, и винаги се уцелваше истина.

- Всеки път си тръгваш, а не си се прибрал нито веднъж. - прочете на глас първото изречение, попаднало пред очите му.

- Съвсем точно - усмихна се - дори сега съм тук само за няколко месеца, после пътувам обратно...

...и остана при мен завинаги.

.....................

а ето, че е мой ред да се прибера. и съм щастлива, че някой ме очаква... че този някой е точно Той.

.........

"дали ще ме намериш във цирка на един живот..." - звучеше тогава в уредбата...

...

9 коментара:

Анонимен каза...

http://www.youtube.com/watch?v=PtfM2CozoAo

Vesella каза...

мисля, че в блога ти намирам една необяснима своя любов по Нова Генерация, мъртвите поети, мъртвите епохи, вечната младост, мириса на пролетен вятър и още много тъжно-красиви неща

сложно е, но не ми се иска да си го изяснявам :)

Ясмина каза...

текстовете на Митко Воев са такива, че всяко изречение в тях може да изразява своя отделна вселена. често ми се случва, когато слушам песните им, веднъж едно усещане да изпъкне, друг път - съвсем друго. и да се чудя как не съм забелязала досега...

много хубаво думи си написала, харесвам се в тях, чета последователно и се преоткривам чрез теб, благодаря :)
от своя страна да кажа, че твоят вътрешен свят се намести сред най-любимите ми четива. понякога отварям и чета безпосочно из архива ти, и усещам как вибрираш, и често се сещам покрай твоите, и за мои минали паяжинности. да си спомня за паяжината - ти ме предизвика, признавам :)

vlad каза...

Чичо Митко :)

Как само се радвам, че още го има.
Знам, че е тук. Докато поглеждам окачените на стената палки за барабан, докато увивам около ръката си скъсана струна от мъркащия му бас, и опитвам да помня малкото думи, които си казахме, не ми бе позволено да изрека повече, той бе голям, аз просто... обичах да слушам.

Да рецитирам неписани редове, строфи, въздишки, после - и да седя във любимото му кресло. Както някога, така и сега. Адреса е минало, предметите прашни - съдба.

Не знам. Не мисля. Не съм.
На моменти... съм там.

завинаги

Ясмина каза...

а ти си много богат с тези моменти при чичо Митко! :) радвам се да открия още една сродна душа по Пътя, добре дошъл и в моя свят, ще те следя...:)

vlad каза...

Добре дошъл в моя свят :)
Топли, топли думи. Merci.

Подарявам ти още няколко...

- Защо не спиш? - попитах го аз.
- Измори ли се? - роши косата ми Воев.
- Малко.
- Всички спят, а аз слушам бавното им разбуждане, и на душите, сега.
- Но навън е тихо...
- Ти по-добре ми обещай да си лягаш рано. Всеки път.
- Ще ми кажеш ли как да чувам хората?
- Душите?
- Да.
- Слушай ги. Като мен.


Някога сам мислех че сутринта е по-мъдра от вечерта, мълчанието е злато, прехода кратък, черното - бяло, долу - било.

А сега впрягам слух в меките цветове. Той вдишваше поезията си от мъркащите във хипнотичен покой устни и гласове.
Аз... как да заспя? :)

Ясмина каза...

"И нарисувана от себе си
картината остана.
За да превърне този миг
в творение."

;)

косе каза...

моите хлебарки обикалят по приятелите ми из випуска и съм учуден колко много от тях ги харесват.

Ясмина каза...

Косе, така се радвам да те видя! :) новото ти местенце е много уютно, дано остане отворено по-дълго от предишните ;)
а хлебарки колко съм подарила на познати и непознати в Лавеле, дори и аз незнам, само помня, че изкупих цялата партида книжки от книжарницата под колоните на Кристал :) някак с тази книга даже определям хората - дали са от моя карас, или не :) явно в твоя випуск има доста луди глави :)))