Ясминска теорема за намирането

когато вървиш, избирайки посоката, която повече харесваш, и откриеш нещо красиво, дори да не си запомнил пътя до там, достатъчно е да тръгнеш в посоката, която повече ти харесва, за да го намериш отново.

много пъти съм я изпитвала. работи:)))
..

и най-убедителното й доказателство:

три дни и три нощи обикаляме барселона по точно този начин и все попадаме на едно нощно площадче, вълшебно осветено и някак изящно красиво. не пропускам да го щракна всеки път. идва рожденият ми ден обаче, и ми открадват фотоапарата, заедно с всичките около две хиляди безумни снимки, които идиотски сме наснимали. тъгата е огромна.. не, не за камерата, повече за загубените движения и застивания, които никога, никога повече няма да се върнат...

зиги обаче ме разтриса, хваща ме за ръката и ме задърпва към първия голям магазин за техника. купува ми абсолютно същата матрица, заедно с обективите, които имах към нея, после ме помъква да повторим отново всичкото любимо, което сме нащракали по пътя си. вървя след него като сопол с потънали кораби, а той не се отказва и щрака ли щрака, връщайки спомените...

в последния ден идва ред да намерим площадчето. търсим като луди и нищо не откриваме. преброждаме камък по камък целия Готик, и нищо. прехвърляме мислено спомени за това къде се намира, ровим вече отчаяно и нищо, нищо...

накрая се спирам на място. замислям се за начина, по който сме го открили. а, да, ами вървяхме само в посоката, която повече ни харесва. щом го помислям, веднага  изпълняваме....

само няколко метра по-надолу, зад ъгъла... го откриваме.
нашето си площадче..

:)

записки от вчера

Някаква леля сяда до мен и ме пита какво ще е събитието. Теодора Димова с Ороци, казвам, но тя не разбира. Обяснявам, че това е нарочна грешка, а тя на свой ред ми казва, че я е гледала в предаването на някой си ..Ъ?,, и много се е впечатлила? Мигам срещу нея, мисля си, леле, колко съм станала горски човек, нищо, ама нищо от телевизията незнам от последните двайсет години...
Но после се прибирам вкъщи и всичко ми е такова, истинско, моето си.. отварям си книгата и си прочитам първото за стоте грама маслинки и ми е хубаво и еднотакова.. как да кажа... еми женствено, женско.. моето си мислене.

 ...

Значи, докато бяхме студенти, осми декември никога не е бил най-хубавият ни празник. Всеки ден, всички дни бяха празници, непрекъснато празнувахме живота, свободата, идиотията, музиката, поезията и всичко...

.....

вкарах джака вътре и осъзнах, че това дърво досега е плакало от студ

...

- А ти знаеш ли я тая песен за еленчета - Феленинчита?:)
- Знам я, разбира се, детството ми е в нея:)

...

и среднощно писмо от Укята:
"Днес се ожених, имаше всичко за веселба, само Бяла рокля нямаше. Направихме си никелирани пръстени, после ги подменихме. Така беше, но бяхме щастливи.. Имахме незабравими моменти заедно... Просто имах нужда да споделя това с някого, а ти се оказваш най близко..  
Целувки, ВУ Спас."

...

никак не обичам сватби, но тази ми стана любима. може би защото в нея има море...

...

из: "Сватби на животни и неща" -  Рая Господинова, Георги Господинов

Пресни пресни

нови ернинИ:)

Гина на 77

жжжжжжш шшшшшшшш

шумът на булеварда нощем наподобява море. чувам всяка кола като морска вълна
и така
заспивам.

Имаме си нова муха

така представя яна на всички безумната ни елха, стъкмена от няколко дървета и един храст. в центъра й се издига голямата камелия, около която се е увил жасмина, а покрай тях стърчат дълги и къси борови и други клонки. високата коледна звезда, която всъщност вече не е никаква звезда, защото спря да цъфти червено, но пък си ни стои вечнозелена, завършва цялата композиция, наметнала един гирлянд. върхът на елхата, разбира се, гордо носи камелията, а останалите всевъзможни играчки са накачени по клонаци и лиани.

цяла вечер снощи танцува и пя и се диви на всяко шарено съкровище от кутията... така и не забеляза разликата... всъщност, много добре я видя, но за нея новото беше не по-малко красиво от предишните..

ясен обаче погледна скептично.. нямало да му е коледно с такава елха.

може би въображението ни напуска много по-рано, отколкото си мислим. но не завинаги, а за да се върне с още по-голяма сила, когато наистина осъзнаем разликата между истинското и   фалшивото, неповторимото и масовото в света.

Доверието,

с което една дива птичка каца върху ръката ти..

храних синигери днес, помирисах цъфнала горска теменужка, загледах се в наболите пъпки на дърветата, събирах паднали борови клони, дори  "елха" си намерих.
изобилно от коледни декорации из гората, коя от коя по-удивителни... една голяма кора, обраснала с мъх, също харесах, но за нея ще ми трябва тир или поне ремарке.

двама луди се разминават после на пешеходната пътека. единият има коса на клоун и носи смешна шапка. другият влачи след себе си цялата борова гора..

:)

...

нощ е. наблюдавам от прозореца далечни светлини на плаващ кораб...

дежа вю от синеморец на събуждане.. морето ме дърпа вече

Acoustic

леле, какво си открих!!!!!!!!!!!!.... складирам го под възглавницата веднага.

Но вкъщи остана несчупена само една чаша за кафе

първа става Елена, пуши цигара с кафето.
час след нея се вдига Зиги, черната чаша дими пред компютъра.
накрая се събуждам аз, водя Яна на детска, връщам се, излизам на балкона, гледам небето и пия от топлия аромат.

но вкъщи остана несчупена само една чаша за кафе

и всеки си мисли,
че е негова

:)

to speak, to find, to know, to dream, to love, to die...

 така се приспивам вечер

Една далечна флейта

неочаквано засвирва, докато бродя из борисовата гора. такава една дълга и фина... и нежна мелодия се провира между клоните и като че идва едновременно от много близко и много далеч... търся с очи, все едно очаквам да се материализира пред мен, и наистина - сякаш я виждам като сноп слънчеви лъчи през мъглата на здрача..

изведнъж обаче очите ми фокусират млад мъж, призрачно седнал на пънче сред дърветата. свири, импровизира, почива, после започва нещо много познато, пак почива, засвирва, импровизира, а мелодията лети нависоко и който има големи, тъжни и топли уши, се зачудва и заозъртва като мен.

обикалям го от всички страни, отдалеч, за да не го притесня.
сядам накрая и аз
и слушам,
слушам...


...

нещо такова, само че без останалите инструменти..

 

Спи в прегръдките ми калинка

или как весело си боледуваме вкъщи

веднага щом следобедното слънце огрее къщата, отваряме широко прозорците, разсъбличаме дрехите, събуваме се боси, нахлупваме летните капели и излизаме на балкона. наливаме в чашите червено лекарство сорт каберне и оздравяването започва.
трае до залеза.
казваме му накрая "чао, слънце"
и си лягаме с кокошките:)

Реквием за последния парен локомотив

двайсет минути от 1979-та година.

....

той се бръсне. облича бяла риза, панталон, ... за последната си среща с машината..

и ням е.. мъжки филм.

 режисьор: Здравко Драгнев