първи пролетни жълти ресни, изплували вече в дъждовния мрак. и отблясък Слънце върху акациевите клони. вгледах се в цветовете им днес, стъпила в голяма кална локва. и се замислих - красотата е нищожно количество сега, а калта изглежда твърде много... но тя е всъщност пръст от нашата Земя. усещам мириса й при всяко излизане навън, мога ... да изровя камъче, да се зарадвам на поникнала случайност... даже да посея семената на онези макове..
..и после споменът от кадри на преляла Мисисипи. хиляди евакуирани.. брат ми тогава каза, че се дължи на бетона, с който са покрити градовете наоколо й.
дъждът не попивал, защото нямало къде.
8 коментара:
едно спокойно надничане си ми ти. появявай се по-често така, моля! :*
нека попива, у нас има къде, по кожата и по земята ни .)
земята ни е невидимият вечен парфюм - по всяко време различен :)
Дадунчо, чакам с нетърпение да видя и твоята кал ;)))
аз мога да покажа оголен бетон за сега :-)))))
искам още от тази ефирност и спокойствие, още, още
но и тази малка доза попивам като земята.
с надежда за още . . .
хехех, чакай да видиш, само да изгрее слънцето в квартала ти :))))
я кажи, имате ли кал покрай вас? ;)
май толкова глинеста кал (като родната!) не съм газила скоро.
все се случвам на по-песъчливи терени. :))))))
Публикуване на коментар