събота, 9 януари 2016 г.

Червеният диван

търпеливо изчаквам човека, който рови в контейнера, да си намери своето. той приключва с търсенето, обаче не си тръгва, а настойчиво гледа в ръцете ми. просто боклук, смутолевям, нищо интересно... но дайте да слагаме в тази чинийка  храната на котките, предлага той, виждайки счупената подложка от саксия, която мятам последна в кофата. не става, отговарям, и аз си го помислих, но е продънена по средата и ще пропуска...

изведнъж се заглеждам в него - мил млад човек, но дългата брада пречи да определя с приблизителна точност годините му. може да е на трийсет, може да е на петдесет.. а ти къде живееш, го питам.. бездомен съм, отвръща ми, но аз настоявам - бездомен, виждам, но все пак някъде спиш, няма начин нещо да си нямаш там, нещо твое си, знам ли и аз..

и тогава той изтърсва, ами да, имам, един червен диван от другата страна на реката. каня те на кафе, когато ти се прииска. просто минаваш реката, после завиваш надясно и търсиш червения диван.

усмихвам се и благодаря за поканата.

 - Ще дойда.

5 коментара:

Antonia Milcheva каза...

Много е хубаво! :*

Рос каза...

Ето това са "мръсните пръсти", за които говорих при мен. Те не винаги имат нужда от храна, както все си мислим. Понякога само от компания за кафе.

Elena Kalpakchieva каза...

:) вече всички червени дивани на света ще ми напомнят на този...

Ясмина каза...

:*

kozmoza каза...

сега като наваля отново червения диван е станал по-негостоприемен и се чудя къде ли посреща гостите си