Мъгла

като в ноев ковчег с цялата къща пътуваме... хора идват, отиват си, носят каквото имат, слагаме на масата, каквото намерим в хладилника... простичка, домашна трапеза...  пием, прегръщаме се, говорим, слушаме музика, понякога замлъкваме пред бялото, което ни е обгърнало.

мъгла е навън, а вътре - безвремие...  тийнейджъри влизат-излизат,  малките са разхвърляли играчките си  навсякъде..

пътуваме си така ден след ден - балкон-мачта-кораб... и сякаш сме извън света - нито светлинка не се вижда наоколо, само гъстото бяло море от мъгла между двете години.

Just My Imagination

зима е. сняг и слънце. уж изпитно време, а ние седим на "червеното" целодневно. отвътре се чува "следващият, моля", от нечий прозорец се лее песен на крейнбърис...

не мога да спя напоследък, ставам в четири през нощта, отварям фейса и попадам на други неспящи, от онези далечни времена...

уж е зима, но е пролет, не само навън

Слънцестоене 4

много хубаво беше Слънцестоенето:) .. но защо никой не ми каза, че съм седнала на "сцената"!?!...:))

Ясминска теорема за намирането

когато вървиш, избирайки посоката, която повече харесваш, и откриеш нещо красиво, дори да не си запомнил пътя до там, достатъчно е да тръгнеш в посоката, която повече ти харесва, за да го намериш отново.

много пъти съм я изпитвала. работи:)))
..

и най-убедителното й доказателство:

три дни и три нощи обикаляме барселона по точно този начин и все попадаме на едно нощно площадче, вълшебно осветено и някак изящно красиво. не пропускам да го щракна всеки път. идва рожденият ми ден обаче, и ми открадват фотоапарата, заедно с всичките около две хиляди безумни снимки, които идиотски сме наснимали. тъгата е огромна.. не, не за камерата, повече за загубените движения и застивания, които никога, никога повече няма да се върнат...

зиги обаче ме разтриса, хваща ме за ръката и ме задърпва към първия голям магазин за техника. купува ми абсолютно същата матрица, заедно с обективите, които имах към нея, после ме помъква да повторим отново всичкото любимо, което сме нащракали по пътя си. вървя след него като сопол с потънали кораби, а той не се отказва и щрака ли щрака, връщайки спомените...

в последния ден идва ред да намерим площадчето. търсим като луди и нищо не откриваме. преброждаме камък по камък целия Готик, и нищо. прехвърляме мислено спомени за това къде се намира, ровим вече отчаяно и нищо, нищо...

накрая се спирам на място. замислям се за начина, по който сме го открили. а, да, ами вървяхме само в посоката, която повече ни харесва. щом го помислям, веднага  изпълняваме....

само няколко метра по-надолу, зад ъгъла... го откриваме.
нашето си площадче..

:)

записки от вчера

Някаква леля сяда до мен и ме пита какво ще е събитието. Теодора Димова с Ороци, казвам, но тя не разбира. Обяснявам, че това е нарочна грешка, а тя на свой ред ми казва, че я е гледала в предаването на някой си ..Ъ?,, и много се е впечатлила? Мигам срещу нея, мисля си, леле, колко съм станала горски човек, нищо, ама нищо от телевизията незнам от последните двайсет години...
Но после се прибирам вкъщи и всичко ми е такова, истинско, моето си.. отварям си книгата и си прочитам първото за стоте грама маслинки и ми е хубаво и еднотакова.. как да кажа... еми женствено, женско.. моето си мислене.

 ...

Значи, докато бяхме студенти, осми декември никога не е бил най-хубавият ни празник. Всеки ден, всички дни бяха празници, непрекъснато празнувахме живота, свободата, идиотията, музиката, поезията и всичко...

.....

вкарах джака вътре и осъзнах, че това дърво досега е плакало от студ

...

- А ти знаеш ли я тая песен за еленчета - Феленинчита?:)
- Знам я, разбира се, детството ми е в нея:)

...

и среднощно писмо от Укята:
"Днес се ожених, имаше всичко за веселба, само Бяла рокля нямаше. Направихме си никелирани пръстени, после ги подменихме. Така беше, но бяхме щастливи.. Имахме незабравими моменти заедно... Просто имах нужда да споделя това с някого, а ти се оказваш най близко..  
Целувки, ВУ Спас."

...

никак не обичам сватби, но тази ми стана любима. може би защото в нея има море...

...

из: "Сватби на животни и неща" -  Рая Господинова, Георги Господинов

Пресни пресни

нови ернинИ:)

Гина на 77

жжжжжжш шшшшшшшш

шумът на булеварда нощем наподобява море. чувам всяка кола като морска вълна
и така
заспивам.

Имаме си нова муха

така представя яна на всички безумната ни елха, стъкмена от няколко дървета и един храст. в центъра й се издига голямата камелия, около която се е увил жасмина, а покрай тях стърчат дълги и къси борови и други клонки. високата коледна звезда, която всъщност вече не е никаква звезда, защото спря да цъфти червено, но пък си ни стои вечнозелена, завършва цялата композиция, наметнала един гирлянд. върхът на елхата, разбира се, гордо носи камелията, а останалите всевъзможни играчки са накачени по клонаци и лиани.

цяла вечер снощи танцува и пя и се диви на всяко шарено съкровище от кутията... така и не забеляза разликата... всъщност, много добре я видя, но за нея новото беше не по-малко красиво от предишните..

ясен обаче погледна скептично.. нямало да му е коледно с такава елха.

може би въображението ни напуска много по-рано, отколкото си мислим. но не завинаги, а за да се върне с още по-голяма сила, когато наистина осъзнаем разликата между истинското и   фалшивото, неповторимото и масовото в света.

Доверието,

с което една дива птичка каца върху ръката ти..

храних синигери днес, помирисах цъфнала горска теменужка, загледах се в наболите пъпки на дърветата, събирах паднали борови клони, дори  "елха" си намерих.
изобилно от коледни декорации из гората, коя от коя по-удивителни... една голяма кора, обраснала с мъх, също харесах, но за нея ще ми трябва тир или поне ремарке.

двама луди се разминават после на пешеходната пътека. единият има коса на клоун и носи смешна шапка. другият влачи след себе си цялата борова гора..

:)

...

нощ е. наблюдавам от прозореца далечни светлини на плаващ кораб...

дежа вю от синеморец на събуждане.. морето ме дърпа вече