Време е да си призная..

да. разплаках се на изборната урна. и всичко стана заради съвсем малки, дребни неща...

тръгнах рано, необичайно за мен, но нещо ме глождеше, че няма да се получи,  както съм го намислила. минавам като всеки ден край прозореца на дядото, който храни гълъбите от първия си етаж, махам му за поздрав, крещя "здрасти и хубав ден", а той неизменно отговаря с "дай Боже". този ден обаче, вървейки, му връщам мислено - "наистина, дай Боже да е хубав ден за България".

после влизам и виждам съседите, вдигнали мъничкото си момиченце,  да пуска един по един  листите им в голямата прозрачна кутия.

не ми трябаше повече. ревнах със сълзи... пристъпвам после към девойката, която е хванала списъка и едва произнасям името си, на пресекулки. а тя ме гледа и нищо, нищичко не разбира. мига даже някак раздразнено. вероятно си мисли, че съм някаква луда... опитвам да обясня, махам с ръка в посока на излизащите ми съседи... нещо смутолевям.. всмисъл на бъдеще.. но какво ти. необяснимо е. явно. е безумно да покажеш чувства на некви избори. в които предимно тъпи хора избират мнозинство на тъпи хора.

нищо общо с действителността.

...............

/в крайна сметка ме нямаше в списъка, затова и се наложи да се разходя до кюстендил.

по телевизията съобщиха стоиедин пъти, момиче, къде ти е главата.

не гледам телевизия, господине, не ми трябва тая грозна депресия/