петък, 17 август 2012 г.

Гара Раждавица






.












































...един човек чака. на пейка до релсите. чака да види влака за хиляден път. така минава животът му -  в пътя, който няма да пропътува никога...



......................

разказа ми своето мислено пътешествие - от 1908-ма година, когато са построили гарата - насам. знаеше точното разписание на всеки влак през годините, колко вагона, какви пътници... колко ябълки е издърпал локомотива, ...в кой тунел са го криели през войната при нападение...

мечтата му била да стане машинист. с огромна тъга ми довери, че така и не успял, въпреки цялата си "преуспяла" в кариера машинистка фамилия.

след пет минути щеше да мине поредният пътнически.

оставих го да си чака.


3 коментара:

táne-mar каза...

...така минава животът [му] - в пътя, който няма да пропътува никога...
много ми хареса откровението на този дядо и истината, която споделя

таня

Ясмина каза...

а той не е дядо, не.. може би е мъничко по-голям от мен, а може и да не е

Do каза...

именно за това не спирам да тичам, защото ме е страх ужасно, да се спра. а търкалящите се камъни не хващали мъх... :*