писан в Торонто, си откраднах от тайния му блог:
"Хукнах към червеното, милото Хонденце, да си поджиткам малко из града.
Защото слънцето огря преспите.
Толкова сняг валя, колкото сигурно винаги е валяло.
Обаче важното бе, че бялото вече не беше бялото от януари,
а бялото като усмивката на заклещен катър в тъмна Синеморска конюшня.
И си викам - сега като няма паркове и разни криви улички да си
зигзагвам,
ще направя един тегел на запад.
И тръгвам по пресечката.
И оооо ГРАДА НА СЛЪНЦЕТО.
Лъчите право в очите.
И си мисля - сигурно половината коли в града вървят на запад.
И народа какво да прави, няма начин, ще гледа слънцето.
И си спомних как ни облъчваха с рентген в даскалото.
И ни даваха едни мноого тъмни очила
като за слепец, и миришеше странно.
Сега ако ги имах, сигурно щях да видя скелета на слънцето.
Всички щяха да видят скелета на слънцето,
който също може да е една решетка с много слънца,
които се гледат от изток на запад и от
юг на север.
И тая решетка после ми замириса на скара
и ми се прияде московска колбаса и пелмени,
пълнени със сини сливи и сок от зеле.
И реших да ида при майката на Джесика Звонкина, с която от време на време
работех в кафето
и ми разправяше за бакалия Молдова - чуден советски хоремаг в
квартала на руските евреи.
И защото много обичам да гледам, преди да купувам, застанах в ъгъла
и започнах да керизя
сладко и подозрително.
Ето какво имаше там:
вестник Комерсант, рафтове с буркани и консерви... Пинджур от България и люти
чушки от
Персополис (Иран по интелектуалному), айвар от Македония, лозови
сърми от Гърция,
саламурено сирене от Ливан, пластмасови бидони с кисели огурки от
Полша и зеленце кисело
Украинско,
любимите ми шпроти
и разбира се гвоздея
дроб от треска,
шипков мармалад
и тахан халва.
на витрината за месо и други работи имаше пожълтели вехти пушени
гърди,
московски колбаси, окачени на канап,
свински краченца, малко маслини, пушено и топено сирене гауда и едам,
български кашкавал
и няколко нарязани купа дебела кафява хартия за увиване ала
Плодзеленчук.
И ми стана толкова кеф, че нарочно се зачетох във вестника с
обяви.
А Звонкина младша беше на 17 и много богата и много отегчена
и обичаше да говори за
баща си, който дълги години е бил шофьор на бандит от Беларус,
откъдето са и те,
и като дошъл тук, станал шофьор на тир с особени пратки за особени хора,
от които изкарали
достатъчно пари, за да са скрити милионери,
а на нея й било много скучно, че трябвало да
излиза с Игор, който бил много добър и свестен ученик от добро
семейство, но тя търсела bad
boys, демек - варяги с много белези, какъвто видяла при чичо си
адвокат... момче с избити
предни зъби от нечестно кроше, което веднага й намигнало, а след
два дена я издирило по
интернет, макар и в панделата заради наръгване с нож, и й писало да го
чака, за да се оженят
и чувствах, че не се майтапи, ами наистина се вълнува.
После заговори за дрехи, за които харчела по гардероб пари и я погледнах
и като всички
рускини имаше влечение към изисканост от типа на черно
шпицарско кадифено прозрачно
мрежесто лачено изобилие от маркови кабани и арманита, а едни
скъсани дънки щяха да й
тичнат по-добре, но... така е като идваш от голямото нямане... за
което тя не знаеше, но е
усетила от майка си вероятно.
Помислих си за Игор...
после го видях с кръгло и невинно лице като на питка,
като идваше да я вземе от работа с татиния джип.
И докато седях в хоремага, си сръбнах малко от флашката дискретно,
не че някой би ми направил забележка там..
плацата на червените носове, разбираш ли,
и се загледах в одеските лелки,
които си купуваха пакетче локум и компот от праскови,
предполагам за разхлабване.
И си викам - при цялото това изобилие, народа пак си ходи в хоремага.
От което заключих, че соц-хората са или пънкове или просто нафталинови
носталгици и по-добре
никога да не са бягали никъде,
щото от себе си не могат да избягат.
А в края на краищата, може да е само лов за мезе.
Без много-много умни заключения.
Хайде да ходим на лов за мезе.
Или за лов за мезе по-добре да не ходим...
А един гълток за Даниил Хармс да предложим."
...
