Спомен за едно тъгуване

Седим мълчаливо в малко уютно кафене, три унили лица. Отдавна не сме се виждали, събрали сме се да се поразведрим и да се разпитаме взаимно кой докъде я е докарал. Пръв нарушава тишината Пърси: 

- Пък аз вече мога да гледам любовни филми, без да ми стане тъжно. 

Поглеждаме го със завист, после аз решавам плахо да се похваля. Е, не съм постигнала чак такава хармония със себе си, но все пак имам малък напредък: 

- Пък аз вече мога да гледам как се прегръщат по улиците, без да ми се плаче... 

Получавам одобрителни погледи, после се вторачваме в Хриси. Тя разбърква замислено кафето си и на свой ред съобщава:

 - Пък аз вчера прерових цяла кутия с късметчета на Лаваца и не открих нито една Любов. 

Тук всички отново замлъкваме. Единствената възможна тема за разговор е изчерпана с три изречения. В един есенен ден на 2005-та, по време на общата ни любовна депресия.