шофьорът на катафалката ме попита дали не ме е страх. отговорих, че няма как да ме е страх от баба, дори и когато е умряла, и седнах до него на предната седалка.
носех най-тежката чиния с жито в живота си, а зад мен беше ковчега...
малката стара църквичка на селото е построена на най-високата му точка. от там се вижда целият свят. а около нея е гробището. за да стигнем до входа й, трябваше да преминем през двора, обрасъл в избуяла висока трева и жълти цветя. бавно нагазихме в неокосената джунгла, цветята се биеха в страничните стъкла на колата... не успях да си отворя вратата, за да сляза, наложи се да ми помогнат.
после стъпките ми направиха в тревите своя собствена пътека към последния дом на баба...
Няма коментари:
Публикуване на коментар