Детство

зачестилите гръмотевици ме карат да погледна към прозореца. небето е потъмняло, изглежда приижда  буря. оставям веднага книгата и тичам при яна. хайде да отидем за сладолед - една от най-сигурните примамки за излизане навън моментално проработва, скоростно обуваме сандалите...

притъмняло е още повече, първата капка цопва върху носа ми. заваля, казвам, а тя - къде, къде, къде е дъжда, кажи, не го виждам, мамо.. и се взира нагоре, сякаш търси да види дъждовното му лице. първо се усеща, после се вижда, казвам,... сега ще дойде, само мъничко още почакай... ама не го виждам, не го виииждааааам, негодува яна, когато изведнъж тихо започва да ръми. в началото съвсем бавно, после заплющява все по-силно и напоително. нямаме чадър, тревожи се тя, трябва да вземем чадър... ама защо ти е чадър, виж колко е хубаво без - смея се, гледайки парата, която излиза от нажежения тротоар, после я помъквам към будката за сладолед. скриваме се под един навес, за да го изяде на спокойствие, след това изведнъж се сеща за нещо, подава краче изпод стряхата и плахо опипва с него най-близката локва. насърчавам я да продължи. първият стрес от мокрото, което започва да я обгръща, преминава във възторг. скача из локвите и повтаря - топличка локва, и тази, и тази, засилва се и се пльосва, танцува, върти се, такова едно бурно, първично щастие...

защо ми се смееш, мамо, не ти се смея, радвам ти се, толкова ти се радвам...

хващаме локвената нишка после и тя ни отвежда чак до вкъщи. кална е до уши и безумно доволна от себе си...

 да, има, все още го има, детството..