понеделник, 6 април 2015 г.

Спомняне

болна съм и унесът на болестта ме запилява в дежаву-та... извикани също и от музиката, която тихичко звучи съвсем близко до главата ми.

ето сега е пианото на кийт джарет и аз вървя по плажа на сан диего, гледам пеликаните и търся с очи делфини, когато някакъв мъж ме пита дали не съм от франция, отговарям учудено, не, не съм, после се поглеждам мислено отстрани - ами да наистина, от франция съм, с тази риза с дълга ретро яка и разкопчани под китките ръкави.  и косата на къса черта.. и не съм се усмихвала вече цели две години,  сякаш сериозността в изражението на амели пулен се е пренесла на лицето ми.

контрабас и пиано - авишай коен - римембъринг..
млада трева, ранна пролет, дъжд. дошла съм първа, стоя и чакам под колоните на библиотеката, тихо е и наоколо няма никой. чудя се кой ли ще дойде...
първа пристига арлекино. не казва нищо, само ме поглежда и застава до мен. стоим така двете в очакване, а аз се чудя как да попитам дали е тя, би прозвучало нелепо, ако е някое друго момиче - ти ли си sister of night? мисля си - поне моят ник е име, би трябвало да се сети, че се налага да е първа с въпроса. тъкмо си го помислям и тя се обръща - ти ли си ясмина? ама как, кой друг, разбира се, че съм аз. после прегръдка и мигновено същата огромна близост, както в думите, само че вече и с физическите ни измерения...

дъ смитс. 2005-та е. още сънена, включвам компютъра в офиса и първото нещо, което виждам, е новата папка "под възглавницата", която геро ми е оставил за изненада още от предната вечер. с тази, същата музика вътре. слушам ги за първи път, а навън вали, пак е пролет, всичко е зелено и лилаво и вали, вали... вечерта се прибираме заедно, оказваме се в една посока, пеша през целия парк, без чадъри сме, но не бързаме, влизам вкъщи цялата мокра... оттогава винаги ми е дъждовно, щом чуя песен на смитс.

франсис харди и незнайно защо, едно предложение - "хайде да ходим на концерта на ник кейв с влака до солун, само двамата", на което отказвам завинаги.

ерик сати с гносиен номер едно. влязла съм в една снимка на владо от кения - онази, с танцуващото розово фламинго..

арво пярт. фюр алина. вали мокър сняг. някъде в берлин.





Няма коментари: