четвъртък, 19 януари 2012 г.

...

"
 Всичко го няма, докато не мине през теб

.....

снимки на снежни човеци по стените

......

дрогата да си сам
...

вратата, дръжката

.....

морето

....

вятърът, спрял в ушите
 ...

отново онова безспокойство

....

 - Защо не спиш?


да чуваш собствения си шум

....


"

...чета си Анели Ман - "Хлебарките никога не спят" - една от книгите, които след като завършиш, продължаваш да разлистваш и да търсиш още нещо, поне още  някоя дума, нещо мъничко в повече.... но дори издателство не откриваш, нищо, освен същността, името на автора и на художника. тогава обръщаш и започваш да оглеждаш милиметър по милиметър кориците...първо отпред, после отзад...
и изведнъж - о, чудо - съзираш онези, почти незабележимо изписани три думички в долния ляв ъгъл на задната корица:

"САМО ТАКА МОЖЕ"

...и вече спокойно можеш да погледаш отдалечаването на последния й вагон...


5 коментара:

пътник каза...

we all do. здравословно е.

angie каза...

ох,..:*)

Ясмина каза...

:) съдбоносно е даже понякога

:*

Einsherz каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Einsherz каза...

:)