В Мездра съм, на гости на приятели. Мотая се из градчето, когато краката сами ме завеждат на гарата. Перонът е празен, но дочувам далечна сирена. Изглежда, тъкмо пристига някакъв влак, а аз много обичам да наблюдавам пристигане. Спира бавно, прозорците започват да се отварят, хората си вземат въздух или пушат по цигара. И изведнъж чувам моето име - някой ме вика и маха с ръка от прозореца си. В първия миг решавам, че не съм чула добре, защото човекът отсреща е с обръсната глава и войнишка униформа, пък аз нямам приятели в казармата, освен един, който в момента е в школата в Плевен. А и винаги съм се притеснявала, когато ми подвикват войници. Но все пак този ме вика по име, не мога да го отмина. Взирам се отдлече, той разбира, че не съм го разпознала и още по-настойчиво започва да ръкомаха. Вече нямам съмнение - наистина вика мен. Колебливо пристъпвам към него и изведнъж очите ми започват да различават красивото лице на Ил. Снажен момък от Кричим, с една година по-малък от мен. Беше влюбен до уши, докато живеехме в Студентски град, но аз така и не му обърнах особено внимание. И ето го сега, завършил вече университета, заминава за школата в Плевен. Зарадвах се на тази неочаквана среща. Къде живееш, приятелка имаш ли вече - заразпитвах. А той: прибрах се в Кричим. Но не - още не съм намерил друга като теб. Така се радвам, не мога да повярвам, че това сега ми се случва наистина...
- Нали... - смутих се аз - голям късмет да се видим така... После млъкнах. Не знаех какво повече да кажа. Усмихнах се притеснено, а влакът взе да потегля. А! - сетих се изведнъж - да намериш там Дан Кортарски и да му предадеш поздрави!
Махах после дълго за сбогом. Почувствах се като момиче, дошло да изпрати на гарата своя любим, само дето беше малко наобратно. Защото вместо да е тъжен, той изглеждаше много щастлив по пътя към казармата.
Повече не го видях.
...
- Има ли Кортарски тук? - провикнал се някой в строя.
- Аз съм Кортарски! - извикал от мястото си Дан с изненада.
- Имаш поздрави от Велислава! - проехтял непознатият глас.
- Нали... - смутих се аз - голям късмет да се видим така... После млъкнах. Не знаех какво повече да кажа. Усмихнах се притеснено, а влакът взе да потегля. А! - сетих се изведнъж - да намериш там Дан Кортарски и да му предадеш поздрави!
Махах после дълго за сбогом. Почувствах се като момиче, дошло да изпрати на гарата своя любим, само дето беше малко наобратно. Защото вместо да е тъжен, той изглеждаше много щастлив по пътя към казармата.
Повече не го видях.
...
- Има ли Кортарски тук? - провикнал се някой в строя.
- Аз съм Кортарски! - извикал от мястото си Дан с изненада.
- Имаш поздрави от Велислава! - проехтял непознатият глас.
