Където е вкъщи,

винаги има кокиче

...

Напоследък все към Червено Море пътувам на сън, два пъти даже пристигнах.
Има една лодка там, която ме вика, но само до нея не стигам...

Не е депресия,

защото ми е добре. Да е мрачно навън, да наблюдавам света отвисоко и да не излизам никъде. Всъщност, уж съм вътре вкъщи, а непрекъснато съм навън, в "моята стая", при облаците, цветята и птиците. Откакто започнахме да оставяме семенца по первазите, балконът взе да издава постоянно пърхащ звук. Отначало бяха плахи, но вече не ги е страх и не бягат, когато съм там. Кацат върху клоните на Джакарандата и слагат семенцето между малките си крачета, после лакомо кълват. Мога да ги наблюдавам с часове и да не мисля за нищо. Дори и когато вали, пак съм навън, с чадър над главата. По цели дни не говоря с никого, само понякога вечер Зиги сяда на пейката до мен, за да си помълчим и погледаме заедно...

Ий

Слизам в реката на метрото, той ме чака от другата страна. Не излизам след загражденията, разбрали сме се, че само ще ми подаде пратката. Чувствам се като затворник, на когото носят шоколад. Прегръща ме над някаква решетка, дава ми плика с последните проби на снимките и вдишва косата ми. Първо от едната страна, после от другата. Каква манджа си сготвила, пита. На грах ти мирише, нали?,-отговарям... Грах с вино, смее се той.

Като братя и сестри бяхме навремето, инак просто колеги в печатница. Никога няма да изчезне тази близост, знам.

Въшки

Отначало се притеснихме, после го обърнахме на купон. Скоростно купихме препарат, наместихме зоната на третиране и пуснахме музика.

Знам, след време ще си спомням с тъга за щастливите времена, когато и тримата имахме въшки в дългите ни коси...

и резултатите от класирането:

Тя има куфар

лодка, фенер и чадър,
тъмно е
и вали -
всичко, необходимо за едно
заминаване

Из тайната ми градина

безмалко да ги смета онзи ден, но ги оставих за "после" и така и забравих. днес се загледах в крехкото им лилаво и нежно бакърено... и сякаш калифорнийската есен пристигна при мен.

Осми септември

Седя на дървения балкон на стара созополска къща, гледам как се полюшва огромната смокиня в двора на църквата долу и слушам неделната литургия. Празник е днес, Малка Богородица.
До късна нощ през високите ни прозорци влиза джазът на бар Мишел, а сутринта се разбуждаме от празничната църковна камбана - два съвсем различни свята около къщата ни.
Гледам как долу се пълни с приведени гръцки баби, а хорът  на женските гласове се смесва с писъците на чайките...

Слизам после в тихия ни двор, ограден от високи каменни зидове. Ерна рисува смокини.

Созопол

купих си красива висока розова чаша. пия сега от нея розе под смокинята в двора и гледам как се полюшват праните ни чаршафи.

созопол е друго море. друго, и същото.

Август

вкъщи

Ил

В Мездра съм, на гости на приятели. Мотая се из градчето, когато краката сами ме завеждат на гарата. Перонът е празен, но дочувам далечна сирена.  Изглежда, тъкмо пристига някакъв влак, а аз много обичам да наблюдавам пристигане. Спира бавно, прозорците започват да се отварят, хората си вземат въздух или пушат по цигара. И изведнъж чувам моето име - някой ме вика и маха с ръка от прозореца си. В първия миг решавам, че не съм чула добре, защото човекът отсреща е с обръсната глава и войнишка униформа, пък аз нямам приятели в казармата, освен един, който в момента е в школата в Плевен. А и винаги съм се притеснявала, когато ми подвикват войници. Но все пак този ме вика по име, не мога да го отмина. Взирам се отдлече, той разбира, че не съм го разпознала и още по-настойчиво започва да ръкомаха. Вече нямам съмнение - наистина вика мен. Колебливо пристъпвам към него и изведнъж очите ми започват да различават красивото лице на Ил. Снажен момък от Кричим, с една година по-малък от мен. Беше влюбен до уши, докато живеехме в Студентски град, но аз така и не му обърнах особено внимание. И ето го сега, завършил вече университета, заминава за школата в Плевен. Зарадвах се на тази неочаквана среща. Къде живееш, приятелка имаш ли вече - заразпитвах. А той:  прибрах се в Кричим. Но не - още не съм намерил друга като теб. Така се радвам,  не мога да повярвам, че това сега ми се случва наистина...
 - Нали... - смутих се аз - голям късмет да се видим така... После млъкнах. Не знаех какво повече да кажа. Усмихнах се притеснено, а влакът взе да потегля. А! - сетих се изведнъж - да намериш там Дан Кортарски и да му предадеш поздрави!

Махах после дълго за сбогом. Почувствах се като момиче, дошло да изпрати на гарата своя любим, само дето беше малко наобратно. Защото вместо да е тъжен, той изглеждаше много щастлив по пътя към казармата.

Повече не го видях.

...

 - Има ли Кортарски тук? - провикнал се някой в строя.
 - Аз съм Кортарски! - извикал от мястото си Дан с изненада.
 - Имаш поздрави от Велислава! - проехтял непознатият глас.

Последните макове

Да е лято, милиони дни!

Бутилки

от изпит алкохол сме събрали и подредили на плота и по масите в лятната кухня на двора. Носим си ги от вкъщи, но тук постоянно бройката им се увеличава. Последно добавих шише от изпито една сутрин шампанско в двора на Илина. Всеки ден пълним бутилките с нови цветя от полето, като вази, сменяме и им допълваме водите...
Веднъж ги подредихме в кошници и с ръчната дворна количка на Тарас возихме цветният бар напред-назад из заливите, за снимки. Не знам какво ще излезе накрая от това, но е весело и много красиво.

тревите коси, тревите ръце, тревите торти

Хубав селски живот

Темата е 24 жени, които вдъхновяват

и Рос ме избра да съм една от тях!:)

линк към интервюто: Тук

Ео

сънуване с влак. кратко слизане в запустяла гара, заплесване, почти изпускане, качване в движение, уцелване на вагон-градина...
цъфнала бяла ябълка и напукана земна пътека през ниски треви, там.

...

първо си помислих, че на балкончето ми е долетяла бреза. слушам я как пее сега и вече съм сигурна - трепетлика е.

Forever Not Yours

Защо си мислите, че ще живеете вечно? - питам българите, които от години живеят в Германия, но са си построили малка къща, в съседство с нашата вила при морето и всяка година пристигат само за седмица. Питам,  но те изобщо не разбират въпроса...

После продължават да чистят. Лъскат, перат, мият, косят, коват ... стягат къща, ограда, градина... докато след седем дни работа изведнъж осъзнават, че, леле, свърши ваканцията, а така и не видяхме морето!

Пустинници

... ние
 и
чайките

Яниндзии

 - Мамо, защо се пише кОстенурка, а всички казваме кУстенурка? - пита Яна.
 - Само ти казваш кУстенурка - смея се аз.
 - Обаче все пак спомни си, като беше малка и като за първи път видя кустенурка, с О ли си я помисли или с У?
...

 "О! бЕдно меню...", срича тя, докато минаваме покрай табелата с клетото меню на един ресторант...

 ...

 Искаш ли да си правим каквото си искаме?

 ...

- И какво правихте като бяхте на гости на Виктор? - я питам.
- Ми, говорихме за нещо друго.

 ...

 Умри, умри, иначе ще станеш рамка за картина!
(заклинание на Яна)

..и след него този стих на Байо:

умри или ще станеш рамка на картина
и няма за магията ми карантина
и няма за бацила ми ваканция
и няма извинителна квитанция
освен ей таз изпитана рецепта:
забъркай в тенджерата цептер
сопол от грипава медуза,
конец от недопрана блуза
перо от ритан крокозъбел
въздишка от нещастен хърбел
мехурче от увряла жаба
троха, избягала от хляба
едно яйце от гущер бесен
листо от неузряла есен
полей със пот от костенурка
разбъркай със строшена хурка
но гледай - докато изстине
над него прилеп да премине
и после пий през крива сламка
или - ти знаеш - ставаш рамка

:)

Прибиране

А знаеш ли какво е да попаднеш в ято птици, прелитащо през балкона ти на прибиране от юг?
Да те обградят отвсякъде, но едва да ги видиш.
И дълго време след това да чуваш само маховете на нетърпеливите им криле.. 

Пластове рокли

моят рафт от гардеробната. само рокли и поли. и нито един панталон.
подреждах ги бавно и си спомнях неща. всяка от тях носи своите си случки, места, вълнения...
и сякаш не една, а стоиедна различни жени сплатих вчера в гардероба.

Неделно домче

яде палачинки
детенце, увито
в одеялце

Ис

"Чувал съм, че ако сготвиш три пъти на една жена, тя ставала твоя" - подхвърли, докато сядахме на масата.

Пролетна вечер, 24-ти блок на Студентски Град. Обичайна семпла квартира - стая с три обикновени легла, три простички бюра, обща библиотечка. Износена талашитена маса в средата. Но, най-големият лукс, подреден върху нея - две високи чаши за вино от тънко стъкло. Свещ. И, една срещу друга, две чинии постен грах...
Най-изисканата вечеря, която някой беше приготвял за мен дотогава.

Не устоях до три. Предадох се още на първата яхния.

Посадих си вятър

посадих в една голяма саксия чесън, лук, жито и боб - да ги гледам как растат.

посадих си и вятър - три големи тръстики, които се поклащат като корабни флагове на балкона при всеки полъх на вятъра - да издухат януарските бесове. вероятно подсъзнателно това съм имала предвид, като съм сложила тази фотография точно на февуари в календара.

честит февруари!

Ла

черната ми рокля в отражението на прозореца. на заден план
червени точки на коли и светещи кутийки на панелки

почти заря

Хо

ми каза веднъж: ние в америка нямаме никакво време за депресия. разбираш ли, тъгата за нас е лукс.

- ние пък тук имаме време за всичко...

Иг

прибира се с вино. прегръща ме и казва, че съм най-красивата.

бесовете са съгласни

Жи

"най-после приятелка на гости!"- възкликва, докато налива чай в двете купички на ситни цветчета. цялата къща мирише на тамян и подправки. всъщност, това е и нейният собствен парфюм. давам си сметка, че домът и жената в него ухаят еднакво. във фурната къкри синьо гърне с леща, около него е подредила увити във фолио сладки картофи. най-вкусните са, които съм яла някога - съвсем простичко намазани само с парченце масло и поръсени с хималайска сол. още димящи.

обула съм меки чехли на зайци, разглеждам стаите и картините й, опитвам балкона. говорим си женски неща. разказва ми за предстоящото ново издание на книгата си. дълго избира място за морето, което съм й донесла.

преди да си тръгна измисляме тоалет за партито й довечера. комбинезон с вид и цвят на поцинкована кофа, облечен върху черно. невъзможни обувки, с подметки, прилични на ролкови кънки. филцово бомбе. завършек на тази приказна композиция е чанта, която скалъпваме от бронзовата балконска лейка, със закачена към нея дълга верижка. премята през рамо, снимам за спомен, много се смеем.

прибирам се после през гората. под краката ми снежни пътеки, клони на повалени дървета, гнили листа, жолио кюри, чехов, люлякова градина...

бесовете мълчат

Да

потърсих я късно една вечер. веднага вдигна. не се бяхме чували от половин година и виждали от много повече. без да казвам нищо, заплаках на телефона. дори не ме попита защо. говори ми дълго и утешително, като на малко дете, а аз отсреща само мълчах. накрая ми се прииска да се гушна в нея, да заспя на рамото й... и да се събудя чак през май.

януарските ми бесове са в ход

...

но няма видими
причини
тази тъга

само невидими
повторения

Чай Носталгия

отварям в компютъра папка 2019 и тази е първата снимка, която поставям в нея.

моя лична година ще бъде новата, обърната към мене си.
някакси знам.