сряда, 27 януари 2016 г.

сряда, 20 януари 2016 г.

А в цирка ме очакваха

Когато бях на седем години, родителите ми ме заведоха на цирк. Клоуните наистина ме потресоха. Не бях сигурен дали са животни или призраци. Не ми се сториха смешни.

...

Като дете в живота ми имаше двама герои. Всъщност, едната бе героиня, моята баба. Вторият беше клоун.

На другата сутрин, след като ме бяха завели на цирк, срещнах единия от клоуните при фонтана на площада, облечен като предната вечер.  Видя ми се съвсем естествено, че е облечен като клоун. Предположих, че винаги носи клоунския си костюм.
Това беше клоунът Пиерино. Не се уплаших от него. Вече долавях, че дълбоко вътре сме сродни души, че аз и той сме едно цяло. Веднага ме привлече липсата на приличие.

...

Винаги съм вярвал в поличбите в живота си.  Вероятно поличби съществуват в живота на всеки човек и хората може би просто не ги забелязват. Не спрях Пиерино навярно защото се боях, че е сън или привидение, което ще изчезне веднага щом го заговоря. Във всеки случай нямаше да знам как да се обърна към един клоун. Не върви да кажеш "Ваше клоунско величество" и въпреки това за мен той беше повече от цар. Всичко това бяха само чувства, защото на този етап от живота си още не можех да зная. Години по-късно, хвърлех ли поглед към фонтана, където беше застанал, съзирах аурата на този символ на целия ми живот, как си стоеше там като предвестник на бъдещето ми. Трогнах се от онова, което усетих, от чувството на невероятен оптимизъм, което излъчваше. Като че ли го закриляше небето.

Когато за пръв път започнах да разказвам историята как избягах с цирка, тя беше съвсем скромна. Разказвайки я, всеки път виждах себе си все по-голям, отколкото всъщност бях. В процеса на повествованието стареех с месеци, дори с години. Най-много растеше продължителността на отсъствието ми като беглец от дома.  Бе по-скоро един разказ за онова, което ми се искаше да бъде,  отколкото за действителната случка. След като години наред разправях бродираната си версия за случилото се, тя вече ми се струваше по-истинска от самата истина. Толкова бях свикнал с преувеличението, че то се бе превърнало в част от спомена ми. ...

...

След училище видях как няколко души от цирка прекосяват Римини и тръгнах подире им. Мисля, че съм бил на около седем или осем години. Всички бяха мили с мен. Бяха като голямо семейство. Не се опитаха да ме накарат да се прибера може би защото не знаеха къде е домът ми.

Ще ми се да съм прекарал месеци с цирка, но по-скоро беше един следобед. По време на това мое посещение като беглец бях забелязан от приятел на семейството, който ме извика и ме повлече дърпащ се към къщи. Ала преди да ме вземе, бях завързал връзки, които щяха да траят през целия ми живот. Бях се обвързал с цирка - поговорих с един клоун и измих една зебра. Колцина могат да се похвалят с подобно нещо?  Предполагам, че може да срещнете хора, които са разговаряли с клоуни, макар че не искайте от мен веднага да ви ги посоча. За да откриете някого, който е помагал при къпането на зебра, ще трябва да идете в зоологическата градина.  В този особен ден от моя живот хората от цирка ми позволиха да им помагам, докато къпеха една болна зебра, която изглеждаше много тъжна. Казаха ми, че не се чувствала добре, заащото някой й дал парче шоколад.

От тогава насетне у мен остана завинаги усещането какво представлява на пипане една зебра.

...

Клоунът, с когото се запознах, бе първият от многобройните тъжни клоуни, които опознах през живота си. Първият ви клоун е нещо особено...

...

така започва  "Аз, Фелини" - една от най-любимите ми книги

вторник, 19 януари 2016 г.

...

какъв цвят е почивката
пита яна
не знам, ти кажи
отговарям, приспивайки я

почивката е розова, с кахяво по края
и с голяма усмихната муста,
мамo

понеделник, 18 януари 2016 г.

...

Which is your experience?  - пита Дейвид.

Your experience are moments on the ground. - отговаря си сам.


нищо общо със CV, бих добавила.

събота, 16 януари 2016 г.

Зима в града

събудихме се със сняг, пих кафета, гледах как вали, варих сърмички, гледах как вали, говорихме си с прителка за любовта й, гледах как вали навън, играхме с яна, гледахме как вали, слушах музика и гледах как вали... сега пия вино и гледам как трупа сняг в тъмното...






вторник, 12 януари 2016 г.

...

немога да си обясня какво се случва напоследък. само знам, че има едно неспящо общо съзнание и аз се будя в три всяка нощ и се вливам в него...

събота, 9 януари 2016 г.

Червеният диван

търпеливо изчаквам човека, който рови в контейнера, да си намери своето. той приключва с търсенето, обаче не си тръгва, а настойчиво гледа в ръцете ми. просто боклук, смутолевям, нищо интересно... но дайте да слагаме в тази чинийка  храната на котките, предлага той, виждайки счупената подложка от саксия, която мятам последна в кофата. не става, отговарям, и аз си го помислих, но е продънена по средата и ще пропуска...

изведнъж се заглеждам в него - мил млад човек, но дългата брада пречи да определя с приблизителна точност годините му. може да е на трийсет, може да е на петдесет.. а ти къде живееш, го питам.. бездомен съм, отвръща ми, но аз настоявам - бездомен, виждам, но все пак някъде спиш, няма начин нещо да си нямаш там, нещо твое си, знам ли и аз..

и тогава той изтърсва, ами да, имам, един червен диван от другата страна на реката. каня те на кафе, когато ти се прииска. просто минаваш реката, после завиваш надясно и търсиш червения диван.

усмихвам се и благодаря за поканата.

 - Ще дойда.