Acoustic

леле, какво си открих!!!!!!!!!!!!.... складирам го под възглавницата веднага.

Но вкъщи остана несчупена само една чаша за кафе

първа става Елена, пуши цигара с кафето.
час след нея се вдига Зиги, черната чаша дими пред компютъра.
накрая се събуждам аз, водя Яна на детска, връщам се, излизам на балкона, гледам небето и пия от топлия аромат.

но вкъщи остана несчупена само една чаша за кафе

и всеки си мисли,
че е негова

:)

to speak, to find, to know, to dream, to love, to die...

 така се приспивам вечер

Една далечна флейта

неочаквано засвирва, докато бродя из борисовата гора. такава една дълга и фина... и нежна мелодия се провира между клоните и като че идва едновременно от много близко и много далеч... търся с очи, все едно очаквам да се материализира пред мен, и наистина - сякаш я виждам като сноп слънчеви лъчи през мъглата на здрача..

изведнъж обаче очите ми фокусират млад мъж, призрачно седнал на пънче сред дърветата. свири, импровизира, почива, после започва нещо много познато, пак почива, засвирва, импровизира, а мелодията лети нависоко и който има големи, тъжни и топли уши, се зачудва и заозъртва като мен.

обикалям го от всички страни, отдалеч, за да не го притесня.
сядам накрая и аз
и слушам,
слушам...


...

нещо такова, само че без останалите инструменти..

 

Спи в прегръдките ми калинка

или как весело си боледуваме вкъщи

веднага щом следобедното слънце огрее къщата, отваряме широко прозорците, разсъбличаме дрехите, събуваме се боси, нахлупваме летните капели и излизаме на балкона. наливаме в чашите червено лекарство сорт каберне и оздравяването започва.
трае до залеза.
казваме му накрая "чао, слънце"
и си лягаме с кокошките:)

Реквием за последния парен локомотив

двайсет минути от 1979-та година.

....

той се бръсне. облича бяла риза, панталон, ... за последната си среща с машината..

и ням е.. мъжки филм.

 режисьор: Здравко Драгнев