Иво

Имам пеперуда в ухото - казал на лекарката и тя го помислила за луд. Не може да бъде, рекла, забучила една фуния и погледнала към тъпанчето му. Никаква пеперуда не виждам, отсякла накрая. Но... аз я чувам как пърха с криле, заекнал Иво.  Ама момче, такъв случай до сега не сме имали, ти не си за нас, при друг специалист трябва да отидеш, заобяснявала тя, като явно имала предвид психиатър.. Станал той смутен да си ходи и точно в това време онова в ухото му затрещяло из мозъка. Но ето, сега точно много силно я чувам - замолил се той - може ли да проверите отново? Едвам се съгласила, този път отворила по-широко ушният му канал и от него ненадейно излетяла малка бяла пеперудка и запърхала из стаята....

Като чухме тази история, с Ерна много се смяхме, после тя нарисува Иво, каращ колело, (защото така му била влязла гадинката, докато се обръщал назад), а от ушите му излитат ята пеперуди.. Нарекохме рисунката "Покровителят на ушните пеперуди" и му я оставихме тайно на масичката в стаята...

Не просто море, истински лагер беше тая есен в Синемор, постоянно пълна къща с приятели и много смях.... ако не ме домързи, може да поразкажа и още подробности:)

Червеният диван

Търпеливо изчаквам човека, който рови в контейнера, да си намери своето. Той приключва с търсенето, обаче не си тръгва, а настойчиво гледа в ръцете ми. Просто боклук, смутолевям, нищо интересно... Но дайте да слагаме в тази чинийка  храната на котките, предлага той, виждайки счупената подложка от саксия, която мятам последна в кофата. Не става, отговарям, и аз си го помислих, но е продънена по средата и ще пропуска...

За миг се заглеждам в него - мил млад човек, но дългата брада пречи да определя с точност годините му. Може да е на трийсет, може да е на петдесет..
А ти къде живееш?, го питам. Бездомен съм, отвръща, но аз настоявам - бездомен, виждам, но все пак някъде спиш, няма начин да си нямаш нещо там, нещо твое си, знам ли и аз..

И тогава той изтърсва, ами да, имам, един червен диван от другата страна на реката. каня те на кафе, когато ти се прииска. Просто минаваш реката, после завиваш надясно и търсиш червения диван.

Усмихвам се и благодаря за поканата.

 - Ще дойда.

Максим,

около шейсетгодишен мъж, живее отсреща, от другата страна на полето. става сутрин, шета из къщи, изхвърля боклука, пие кафе, пуши, наглежда си градинката... после излиза.
следобед по някое време се връща, изхвърля пепелника, обува джапанки, мотае се из двора.. и, между другото, споделя - бях малко до Италия днес.
на следния ден е същото, единствено с разликата, че е отскочил до Полша замъничко.
и така - всеки ден за различна държава разказва...

изглежда, сякаш съвсем обикновена някаква селска работа има и леко е странен.
летец е, обаче.
а пък жена му - балерина.

Вермахт

Седна днес на пейката до мен, извини се, че се осмелява да наруши съзерцателното ми усамотено блаженство към слънцето, после изведнъж изкрещя: "Жестоки обувки имаш, откъде ги взе?!"...

осемдесет и осем годишна баба, докуцукала изтощена с бастуна, както и аз едва долазих до почти извънземното видение за сядане в средата на полянката, припадна от вида на моите обувки, разбираш ли... не е за вярване:))

Вермахт е марката, казвам, чувала ли си? ...това са обувките на немската армия, кубинките им, така да се каже, опитвам се да обясня почти отчаяно, защото едва ли ще ме разбере, едва ли ще ми повярва, че съм обула такова нещо, на фона на сегашните времена. а тя сякаш се сеща за какво говоря, кима, да, да, говори ми нещо тая марка... позната ми е, много позната..

ама все пак кажи - ти как ги намери, кой ти ги показа, тях и магазина, къде е този магазин, кажи адреса, името му, всичко. неможе да бъде, Бог те изпрати, вика, как се казваш, да си Жива!! после вади едно листче и педантично записва как да стигне дотам, откъде да мине, къде да завие, накъде да продължи...като тръгне например от пейката..

гледам смаяно краката й, обути в маратонки и не съм сигурна, че моите Вермахти ще са й по-удобни, но й разяснявам най-подробно, че това са ми любимите обувки и като се счупят, все същите си купувам, че карат по десет години, че им слагам обаче още една подметка и стават тежки и твърди и трябва да ги носи със стелка, ако все пак си ги купи... и накрая добавям, че струват милиони. тя обаче е непреклонна, вика - това са, това са моите обувки, повтаря си мантрата стоиедин пъти че Божето ме изпратил... ама на, все пак как така ги знам тия неземни обувки, отде съм ги намерила, по наште цигански магазини няма такива неща...

хмхм, прокашям се един вид, чудя се да почвам ли да разправям, ще ме разбере ли..

Депеш Мод, изтърсвам накрая. от там тръгна всичко.

а тя чинно си записва.

Депеш значи.

ясно.

Дядо Тошко

свирил цял живот в духовата музика на селото, в което се е родил... съвсем обикновен човечец иначе, нищо особено...

умря в началото на този месец. тихичко и достойно. но малко преди това, когато усетил, че идва краят,  извикал най-младия от музикантите и му заръчал поръчка.

на погребението след няколко дни изневиделица се събрал целият духов оркестър, строил се и засвирил най-любимото му  на Дико Илиев.

разплакали се очите дори на най-твърдите мъжки души...

толкова за него. слагам го тук, за да остане, да се запомни...  подобни хора вече са на изчезване от света.

..и в такива дни съм била

...и границата между тези и другите понякога е нищожна.
............

тази история също:

късна вечер в Лавеле и не ми се прибира и се обаждам нощно да известя, че идвам на гости...
на погрешно място, обаче, слизам от таксито - слабо познавам квартала, не уцелвам  блокa...
тръгвам .. вървя .. свита почти на кълбо сред тъмницата.. страх ме е.. много.. пияна съм .. никак не ме е страх бе!
пресрещат ме глутница кучета и глутница хора.
нямам какво да деля с тях, освен неизвестното.
тръгвам в мойта посока без да говоря, без да издам нито звук.
заграждат ме на конвой  - кучетата -  в средата съм аз, а те са наоколо ми, пазят ме.. една майка кучка върви редом с мен и ми дава кураж... чувам тропкащите лапки на всичките мои други...

а след нас вие глутницата хора.
и тръпки ме побиват.

Вълчица съм.

... и се сещам изведнъж

за оня огромен букет люляци, който П. донесе една пролетна нощ в стаята ни. беше окъсал храстите по целия дълъг път пеша от лозенец до студентски град, с големите си и силни мъжки ръце. и нито една ваза не беше възможна да го побере. не, че тогава имахме вази, де. три буркана от компот  напълнихме с клони до върховете на възможностите им. и всяка вечер ги затваряхме в банята, че от плътна люлякова миризма беше невъзможно да се заспи...

нощем на тоалетна да идеш у наща къща -  да се нанаркоманиш с пролет :)))

Ги

едно момиче на 74 отваря всеки ден магиен портал към нова вселена в своето миниатюрно магазинче за шапки, сгушено на тиха софийска уличка...

на 53 години била, когато я уволнили от работа в голям завод за тежки метали, лутала се после, търсила ... отвсякъде я отпращали, заради възрастта. накрая отишла при стария майстор шапкар, зачиракувала при него, после започнала сама да твори, наследила наемното му магазинче... и така - до днес. "на 60 години" - каза - "бях, когато направих първата си шапка, от тогава не съм спирала, нищо, че такива модели вече много рядко се купуват, хората вече носят цял живот само бейзболни... а вижте се колко сте женствени и красиви с моите, елате, ще ви премеря всичките, идвайте ми нагости, от четири седмици тук никой не е стъпвал... така ви се радвам, дай да те целуна по бузката, ама защо все си облечена в черно, виж колко ти отиват всички други цветове... хайде със здраве и ви чакам с нетърпение пак, скоро, идвайте, идвайте..."

 така ни говореше вчера тя, а ние с Тануки и Лидка сякаш сънувахме друга, вълшебна действителност...

преписано от визитката й:
Шапки, производство, префасониране
Гинка Ганева, ателие "ГИ"
ул. "Софроний Врачански" 31
от 14 до 18 ч.
тел. за контакти
сутрин и вечер
02/840-75-85

... с нетърпение чакам краткото филмче за нея, което Ант в момента твори..

и профилът й във фейса, направен от момичета за момиче: Тук:

...

цял куфар рокли и нито нищо за завиване... скоростно донесе в болницата Цецо. защото ни приеха внезапно и не бяхме подготвени, се оставих да ме изненада развинтеното му въображение за най-болнични необходимости.

е, като няма хляб, то е ясно - пасти "ядох" - с рокли се завивах, на възглавница от рокли спах... върху болничното легло :)

.. а това е само началото на цялата безумна история, продължила с бягство от затвора и сваляне на "авокадо" в домашни условия. ..за да завърши в царството на шапките.
но още не съумявам да си събера акъла за разказване тук :)

Летящи мравешки царици

днес изпратих..., не бях очаквала, че ще стана домакин и на такова мероприятие, но се случи ето така...

влизам в стаята на Ясен и що да видя - цяло мравешко сборище покрай балконската му затворена врата. отвътре! как така? досега бях виждала подобна, но много по-концентрирана и малка  патардия само зимата в кухнята, върху някое месце на пода, и през лятото само на балкона, ако пак изпуснем нещо... детската стая никога не им е била интересна.

първоначално в яда си смачках с пръст една с криле, върху прозореца, но докато преди да натисна мислите ми ме заведоха Там, изведнъж отхлабих натиска и я пуснах, после широко отворих  балкона - да полетят навсякъде, накъдето ... е мравешкото им чувство за Щастие и Семейство.

чела бях във "Фердо Мравката" и подготвена бях сякаш...за цялото им танцуване панаирно веднъж в годината :)

а те - точно както в приказката - излезли ликуващо всички - да изпратят цариците си, единствените летящи мравки сред тях, окрилени новородени, които ще направят новите си мравуняци там някъде, където успеят да кацнат. дълго ги гледах - наподобяващи прохождащи дечица или птички, които тъкмо се учат да летят.

накрая излетяха всички. пикираха над главите ни на балкона в несигурни кръгове ..
после изведнъж наоколо опустя.
стаята пак си стана само човешка.
свърши мравешката фиеста .

щастлива съм, че не ги убих. нищо няма да ми струва и нищо няма да ми направят, ако продължат да си живеят - само трохички ще вземат от моя свят - за техния.

това мога да си го позволя.

Разфокусирана фотосесия на една дива круша

в кръга на списание "Кръг" върху бара на "Лавеле" преди стоиедна години

тъкмо съм се била върнала от покупки в "Български книжици" явно, където последно откривах малки остатъци "Кръг"-ове на етажерката за списания. може би от този точно брой беше и онова, което остана част от мен завинаги, и на което все още издирвам автора с инициали БВБ:

"...А сутрин имаше много ананас, имаше орехи в сочните ябълки,
канела в греяното вино
и дълги листа тютюн в нашия чай от лешници и лек анасон.
На обяд турунджавия мед от портокалите
се стичаше в сочни смокини
и ние пушихме санталово дърво
с капки гъсто борово мляко.
На свечеряване слагахме червените грейпфрути
в кани с горещ карамел
и лягахме
край зелените лимони на нощта,
пиехме от тях дълги глътки ягодова сметана
с цариградски бадеми
и сочен тишпищил.
А сред уханието на лененото семе и
едрите маслини,
големите нощни стафиди
се топяха
в устните ни
като арменско бяло сладко
преди да съмне джинджифила..."

...

и изобщо исках да кажа - на бара в "Лавеле" се случваше всичко. там открихме, че "Лавина" на Блага Димитрова може да се чете напосоки, и я разлиствахме точно така. на глас, надвиквайки музиката - където и да отвориш, откриваш съвършена картинна завършеност...

"Пада, пада. Сняг върху сняг.

Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.

На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.

Нямо безбагрие.

Вали бяла забрава."

....

"..а ти си..." - прокарва пръст той върху списъка с главните герои - "ти си Дара"

"така ли? коя е тя?" - питам учудено - дори не се познаваме още, как ме прецени?

"незнам" - отвръща - "така ми хрумна".

"а ти си..." - мой ред да го намеря в книгата - "..ти си... теб те няма тук."

и наистина - нямаше го, имаше ме..

сега, години по-късно, сме същите главни герои :)

...

Арлина. така ме наричаха всички. в безвремията, когато бях там, задължително слушахме песента по няколко пъти и цялото заведение пееше с пълно гърло:

"Арлина, време е от сън да се събудиш
Арлина, време е на лов за Любов сама да тръгнеш..."

незнаещите текста идваха при мен с молба да го разпечатам и окача на стената. странно, не помня сторих ли го?



защо точно "Арлина"? нямам отговор. някои неща просто се избират сами.

...............

.........

...

на бара понякога и... заспивах. на Варелчово рамо :)

често разменяхме местата си с Тануки. не беше много трудно да си барман, знаехме цените наизуст. и плейлисти сами си правехме. за да преобразим всички Метъли във фенове на Нова Генерация и Ник Кейв? ;)

...

един ден Дремс донесе онова най-мило пражко паве, завито в бяла салфетка, което същата вечер най-позорно загубих. или просто то продължи самО по пътя си нататък. надявах се Дремс да не разбере. но когато след година ми дойде нагости в новата къща, се взря в редицата почти еднакви тротоарни пражки павунди и попита:

"a моето къде е?"

...

момчето, имащо нещастието да полюбопитства за името й...
"познай" - предизвикахме го и Дремс замига срещу него с огромните си пъстри очи.

"Миглена!" - зарадва се на откритието си той и се ухили до уши.

мигащото име се залепи за него завинаги :)

......
...
.

всичките тези дребни трошици живот и още много весели жаби по пода разпиляхме в онези години.

а мислех, че съм най-нещастната.
грешала съм много.

...
..
.

"за първи път те виждам на светло" - протегна ръка към мен той.
 и се отправихме заедно към Виена. от Виена - към Прага.

от Прага - към Вкъщи.

...
.
.




All of my love,
All of my love,
All of my love

to you.

Now!


.

...

 - Приятно ми е, аз живея на луната. - представи се той, когато се запознахме.
    "но... това беше моята реплика..?" - си казах учудено...

подадох му после "хлебарките" на анели ман. носех я със себе си непрекъснато. целият бар четеше късметите си, и винаги се уцелваше истина.

- Всеки път си тръгваш, а не си се прибрал нито веднъж. - прочете на глас първото изречение, попаднало пред очите му.

- Съвсем точно - усмихна се - дори сега съм тук само за няколко месеца, после пътувам обратно...

...и остана при мен завинаги.

.....................

а ето, че е мой ред да се прибера. и съм щастлива, че някой ме очаква... че този някой е точно Той.

.........

"дали ще ме намериш във цирка на един живот..." - звучеше тогава в уредбата...

...

Ярина

Радой Ралин... случи се да пътувам до него в тролея, преди години...

 - Виждаш ли - обърна се изведнъж към мен - ето в тази сграда живееше Блага Димитрова...

- А ти пишеш ли? - побърза да продължи, загледан любопитно в очите ми. 

- Пиша - казах - по форуми. 

- По какво? - слухът му май бе отслабнал, но мисля - това не беше причината да не рабере. 

 - Във форуми! - креснах в ухото му, почти сигурна, че пак не ме е "чул". 

- А псевдоним имаш ли? - смигна ми той. - Ясмина - изчервих се - ...никнейм.

- Ярина? - изрече учудено - много хубаво име...:) 

 ...още се чудя какво е значението на тази дрън-дрън-ната иначе дума :)

Цвете

с кацнала върху него калинка получих в знак на обич.
"много красиво" - помислих, внимавайки да не я уплаша и да отлети надалеч.
на третия ден се зачудих какво ли прави там, че все на едно място си стои - не е ли гладна вече?

а тя...беше отдавна умряла.

най-тъжното цвете, което съм имала някога.

....

чернобял спомен, дошъл при мен заради Петината "незначителна капка кръв"

..

Приказка от Борисовата гора

.

Спомени от "Лавеле"

Не знаех къде да се размотая из облачния неделен застой. Тъжно някакво ми беше, пусто, безнадеждно и безсмислено. Нямах уговорки, пък и не ми се търсеше никого. Краката сами ме заведоха в Лавеле. Полупразно наоколо. Седнах на бара до някакъв тип, който също седеше самичък. - Може ли да те почерпя една бира? - обърна се към мен за първи път. - Само ако напишеш стих - отговорих - който да ми хареса. Почти бях сигурна, че това непосилно условие ще го откаже. Не, че не исках да си говорим. Нямах желание да оставам длъжна на когото и да било, дори с една бира... Взе той обаче кочана със сметките. И го написа. С прости думи описа естеството на деня и вечерта. Такова, каквото е - Сега. Хареса ми. Дръпнах кочана със сметките и на свой ред отговорих... Купувахме бири един на друг и писахме така цяла вечер. Говорихме. Пуканки ядохме. Никой не остана сам. ......... Затова ми беше любимо рок-кафе "Лавеле". Там никой никога не остава сам, колкото и непознат да се появи на вратата. Още - "Борачо", "Под нулата", "Фани", "Мравуняка" - все подобни бешелости най-любими. Няма ги вече. ...

Беше

един Град на Джуджета, когото всеки ден по мъничко дострояваше онази странна жена със синята кърпа върху пясъка на Велекиния плаж в Синеморец. нямаше много хора тогава, джуджетата живееха в своя свят необезпокоявани от никого. само аз всяка сутрин надничах да видя какво ново си имат като стълба или люлка или даже цяла трапеза с най-подбрани ястия в пъстроцветни мидени черупки.

един ден измислих игра - направих роза от клечка и сухо листо. боднах я в центъра на градчето. после седнах наблизо и зачаках. не след дълго тя дойде - идваше само по изгрев и по залез, когато светлината е най-хубава, носеше и фотоапарат. дълго се взираше с обектива в издължените сенки на клечките, после захващаше да майстори нещо ново. наблюдаваше с часове така, сякаш си представяше целия живот, който кипи в градчето й.

розата... за момент се зачудих дали ще я забележи. но нямаше как да не - сигурна бях, че познава и най-малката шумчица, клечица, водорасло,мидичка... които е сложила сама. когато на следната утрин почти тичешком се озовах пред градчето, смайването ми беше голямо. около моето цвете беше израснала в кръг цяла композиция от морски неща, като рамка. като къща в къщата. като отделен някакъв друг живот в цялото.обградила го беше с любов, създала му беше уют...

зарадвах се много. и продължих играта - вечер след залеза слагах по нещо мъничко, сутрин с трепет очаквах новата история, която ще прочета върху пясъка около него. много дни минаха така, без да говорим, строяхме двете, без да знае коя съм. не исках да развалям магията.

подарих й накрая любимия си динозавър, изваян от морето върху шарен пън, който всеки ден забождах до себе си на двата му крака, да му се радвам на ухилената муцуна...

внимателно го поставих вътре, да пази града от вятъра, и си заминах...

повече не я видях.










розата



усмивката на динозавъра


чудни красоти изхвърляше реката тогава, никой не ги разчистваше.





тъгувам за онова приказно време, когато нямаше никакви хора там, само пътници с колелета




...и влюбени край морето.








..................

Балът на Баба Тоша

тя живее в нашия двор в Кюстендил. малката й къщичка - до нашата къща. полива цветята сутрин, а вечер ни чака да се приберем, нарамила на гръб всичките новини от деня. обича помалко ракийка да пийва, понякога и наобяд още излиза с танцова стъпка да изпрати някой случайно наминал посетител.
нагости я поканихме днес. а тя се облякла официално и иде... от едната врата - в другата влиза. но е различно, щом има покана за гости, не е същото, като съседското неглиже:))) докато се усмихвам на кафявото й велурено сако "от змийска кожа", Цецо дистанционно обобщава: "ми да... за самотните, и излизането на балкона, е бал" ...

Мартин

срещнах го на Цветница. беше се запътил безпосочно къмнякъде. приятел на Цецо от ученическите години и онези славни отминали времена на палатки, Лед Зеп и Синьото кафе.
седнахме в парка на баба Яга, да си побъбрим над патрончета джин.
ако трябва да определя професията на този човек, иначе завършил българска филология, бих я нарекла уличен музикант. с нея си изкарва хляба, където и да замръкне. последно го бяхме срещнали в Созопол, с множество тарамбукита наоколо му, на едното свири, другите продава.

"Човек - казва - може ако иска, да преживее без никакъв разход. неопределено време."

и го доказа:

живял половин година в Гранада, Испания.
в пещера.
дал си апартамента в Младост под наем и заминал.
"пещерите - пояснява - се намират в най-хубавото място на града. множество хора живеят из тях, никой не ги закача и тормози, законът не забранява." само било трудно да откриеш празна такава, защото всички били непрекъснато заети.
питам го как е сигурен, че когато се върне "вкъщи", след като е бил навън, няма да намери друг заселник на мястото си. а той се хвали: " оо, имах си желязна врата, която се заключва. намерих я на улицата. както и всичките мебели, с които се обзаведох. даже варосах тавана. чудна къща стана...прохладна в горещините, уютна.."

"храната - казва - също можеш да получиш без пари. Църквата организира всеки ден благотворителен обяд и се чувстваш като в ресторант - вкусна супа, второ, което често е рибен деликатес, и десерт - например - сладолед. биричка обаче ако искаш, се налага да посвириш малко на една от двайсетте площадки, предвидени за уличните музиканти"

знам, на всеки в главата идва сега въпроса за къпането и "онези" работи, които вършим всеки ден :)

пак от Църквата правели списъци - вторник и петък раздавали безплатна баня :) също и комплект чисти дрехи втора употреба. "един румънец всеки път направо изхвърляше старите и обличаше новите" - смее се Марто..

за ходенето на "онова" място поглажда брада: "взимаш лопатка и отиваш в гората. после зариваш. всичко е чисто, не остават никакви миризми."


така изкарал Мартин половината от миналата година. и не, че си няма дом тук, в София. дори парцел има, един ден ще стане богат.
просто си е такъв човек.

"искам - казва - да имам спокойствието да свиря. да нямам притеснения за нищо друго. пещерата ми го позволи, там можеш да свириш денонощно, без да притесняваш никого..."

"чувствах се като малко дете - завършва разказа си Марто - всичко намирах на улицата, с огромно любопитство наблюдавах света, сякаш цивилизация не съществува. човек става друг в такива моменти.
искам да мога да живея така непрекъснато."

това е Свободата - мисля си аз. Свободата не на избор - на мислене. Избор имаме за всичко, стига да си го позволим.

Чичо Кумашин

така го нарекъл брат ми като малък.
един от най-големите чушколюбители, които познавам.
на младини винаги в джоба си носел по някоя люта чушчица, и когато бил облечен в костюм дори. сядал на масата в ресторанта, вадел чушлето и една запалка, после изпичал на бавен огън. внезапно пикантната миризма карала всички носове да затършуват наоколо. голяма атракция бил. не един любопитен език е подпалвал с лютотия :))
снощи бяхме нагости. 60-годишнина. спомени...чушкови, всякакви. смях.
свирили с баща ми заедно в духовата музика. той на флигорна, бащата - на тромпет.

чичо ми Румен също бил свирил с тях. на нещо пак такова, забравих му името ....дванайсет години издувал бузи, после се влюбил.
мадамата обаче рекла, че като свири, устата му прилича на кокоши гъз.
оттогава не е и пипнал инструмент.... :)