Ет

Седнала съм на пейка при Езерото с лилиите, когато до мен спира колоездач. Вдигам поглед и виждам Ет - момчето, което всеки ден храни синигерите и катеричките на едно специално място в Борисовата гора. Какво си правиш? -  пита. Разходих се до тук и седнах да си почина, след малко тръгвам обратно, отговарям, и докато изричам последната дума забелязвам как изведнъж около нас започват да кацат врани. Първо една, после втора, после още няколко, нови и нови долитат и ни обграждат все по-плътно. Какво става тук? - стряскам се аз. А, надушиха ме, смее се Ет и бърка в една торбичка. Хвърля им шепа орехи, те, изглежда, точно това очакват, а аз продължавам да се чудя. Гледай, значи, как те разпознаха!... Ами да, с тях сме приятели, даже имена си имат... и ме следват като кучета, доверява ми Ет. Много са красиви, отбелязвам, никога досега не се бях заглеждала толкова отблизо в тези птици. Нали, а хората хич не ги обичат, въздъхва той, после се качва на колелото и ми маха за довиждане. Обръщам глава след него, Ет набира скорост по алеята, а една по една, следвайки го, излитат и го обграждат с крилете си неговите верни кучета-врани. 

Краят на писмото,

което ме застигна тази нощ:

"Обичам те, тук вият чакали яко."

Където е вкъщи,

винаги има кокиче

...

Напоследък все към Червено Море пътувам на сън, два пъти даже пристигнах.
Има една лодка там, която ме вика, но само до нея не стигам...

Не е депресия,

защото ми е добре. Да е мрачно навън, да наблюдавам света отвисоко и да не излизам никъде. Всъщност, уж съм вътре вкъщи, а непрекъснато съм навън, в "моята стая", при облаците, цветята и птиците. Откакто започнахме да оставяме семенца по первазите, балконът взе да издава постоянно пърхащ звук. Отначало бяха плахи, но вече не ги е страх и не бягат, когато съм там. Кацат върху клоните на Джакарандата и слагат семенцето между малките си крачета, после лакомо кълват. Мога да ги наблюдавам с часове и да не мисля за нищо. Дори и когато вали, пак съм навън, с чадър над главата. По цели дни не говоря с никого, само понякога вечер Зиги сяда на пейката до мен, за да си помълчим и погледаме заедно...

Ий

Слизам в реката на метрото, той ме чака от другата страна. Не излизам след загражденията, разбрали сме се, че само ще ми подаде пратката. Чувствам се като затворник, на когото носят шоколад. Прегръща ме над някаква решетка, дава ми плика с последните проби на снимките и вдишва косата ми. Първо от едната страна, после от другата. Каква манджа си сготвила, пита. На грах ти мирише, нали?,-отговарям... Грах с вино, смее се той.

Като братя и сестри бяхме навремето, инак просто колеги в печатница. Никога няма да изчезне тази близост, знам.

Въшки

Отначало се притеснихме, после го обърнахме на купон. Скоростно купихме препарат, наместихме зоната на третиране и пуснахме музика.

Знам, след време ще си спомням с тъга за щастливите времена, когато и тримата имахме въшки в дългите ни коси...

и резултатите от класирането:

Тя има куфар

лодка, фенер и чадър,
тъмно е
и вали -
всичко, необходимо за едно
заминаване

Из тайната ми градина

безмалко да ги смета онзи ден, но ги оставих за "после" и така и забравих. днес се загледах в крехкото им лилаво и нежно бакърено... и сякаш калифорнийската есен пристигна при мен.

Осми септември

Седя на дървения балкон на стара созополска къща, гледам как се полюшва огромната смокиня в двора на църквата долу и слушам неделната литургия. Празник е днес, Малка Богородица.
До късна нощ през високите ни прозорци влиза джазът на бар Мишел, а сутринта се разбуждаме от празничната църковна камбана - два съвсем различни свята около къщата ни.
Гледам как долу се пълни с приведени гръцки баби, а хорът  на женските гласове се смесва с писъците на чайките...

Слизам после в тихия ни двор, ограден от високи каменни зидове. Ерна рисува смокини.

Созопол

купих си красива висока розова чаша. пия сега от нея розе под смокинята в двора и гледам как се полюшват праните ни чаршафи.

созопол е друго море. друго, и същото.

Август

вкъщи

Ил

В Мездра съм, на гости на приятели. Мотая се из градчето, когато краката сами ме завеждат на гарата. Перонът е празен, но дочувам далечна сирена.  Изглежда, тъкмо пристига някакъв влак, а аз много обичам да наблюдавам пристигане. Спира бавно, прозорците започват да се отварят, хората си вземат въздух или пушат по цигара. И изведнъж чувам моето име - някой ме вика и маха с ръка от прозореца си. В първия миг решавам, че не съм чула добре, защото човекът отсреща е с обръсната глава и войнишка униформа, пък аз нямам приятели в казармата, освен един, който в момента е в школата в Плевен. А и винаги съм се притеснявала, когато ми подвикват войници. Но все пак този ме вика по име, не мога да го отмина. Взирам се отдлече, той разбира, че не съм го разпознала и още по-настойчиво започва да ръкомаха. Вече нямам съмнение - наистина вика мен. Колебливо пристъпвам към него и изведнъж очите ми започват да различават красивото лице на Ил. Снажен момък от Кричим, с една година по-малък от мен. Беше влюбен до уши, докато живеехме в Студентски град, но аз така и не му обърнах особено внимание. И ето го сега, завършил вече университета, заминава за школата в Плевен. Зарадвах се на тази неочаквана среща. Къде живееш, приятелка имаш ли вече - заразпитвах. А той:  прибрах се в Кричим. Но не - още не съм намерил друга като теб. Така се радвам,  не мога да повярвам, че това сега ми се случва наистина...
 - Нали... - смутих се аз - голям късмет да се видим така... После млъкнах. Не знаех какво повече да кажа. Усмихнах се притеснено, а влакът взе да потегля. А! - сетих се изведнъж - да намериш там Дан Кортарски и да му предадеш поздрави!

Махах после дълго за сбогом. Почувствах се като момиче, дошло да изпрати на гарата своя любим, само дето беше малко наобратно. Защото вместо да е тъжен, той изглеждаше много щастлив по пътя към казармата.

Повече не го видях.

...

 - Има ли Кортарски тук? - провикнал се някой в строя.
 - Аз съм Кортарски! - извикал от мястото си Дан с изненада.
 - Имаш поздрави от Велислава! - проехтял непознатият глас.

Последните макове

Да е лято, милиони дни!