събота, 22 февруари 2020 г.

Иг,

който е сподобен да ме зареже късно вечер, за да отиде да слуша какво си говорят кварталните пияници на плацата пред денонощния магазин... живея с най-лудия режисьор на света! Но пък се връща с хубави разкази, като скъпи нощни подаръци, които галантно поднася пред мен, когато се прибере...

четвъртък, 20 февруари 2020 г.

Чикаго,

дворът на Университетската болница, минус 11-градусов мраз и един от най-красивите букети, които някой някога е брал за мен...


понеделник, 17 февруари 2020 г.

Ет

Седнала съм на пейка при Езерото с лилиите, когато до мен спира колоездач. Вдигам поглед и виждам Ет - момчето, което всеки ден храни синигерите и катеричките на едно специално място в Борисовата гора. Какво си правиш? -  пита. Разходих се до тук и седнах да си почина, след малко тръгвам обратно, отговарям, и докато изричам последната дума забелязвам как изведнъж около нас започват да кацат врани. Първо една, после втора, после още няколко, нови и нови долитат и ни обграждат все по-плътно. Какво става тук? - стряскам се аз. А, надушиха ме, смее се Ет и бърка в една торбичка. Хвърля им шепа орехи, те, изглежда, точно това очакват, а аз продължавам да се чудя. Гледай, значи, как те разпознаха!... Ами да, с тях сме приятели, даже имена си имат... и ме следват като кучета, доверява ми Ет. Много са красиви, отбелязвам, никога досега не се бях заглеждала толкова отблизо в тези птици. Нали, а хората хич не ги обичат, въздъхва той, после се качва на колелото и ми маха за довиждане. Обръщам глава след него, Ет набира скорост по алеята, а една по една, следвайки го, излитат и го обграждат с крилете си неговите верни кучета-врани. 

събота, 15 февруари 2020 г.

Краят на писмото,

което ме застигна тази нощ:

"Обичам те, тук вият чакали яко."