събота, 26 септември 2015 г.

De Los Amores

Докато вървиш
из паркове и градини
само за да целува ходилата ти
есента съблича своите дървета
само за да целува ходилата ти...
...
Arturo Corcuera
...


понеделник, 21 септември 2015 г.

...

минах  случайно днес по улица "Вола", ей така, докато се мотаех безцелно из Кюстендил. не бях вървяла по тази улица още от ученическите години, забравила бях даже как да я открия,... и дори, че изобщо съществува... но, прочитайки името й, в мислите ми влетя  Светлин, заедно с всичките ни общи приключения  и си помислих, че ако потърся двора му, ако надзърна вътре, ако и той се е прибрал за тези четири дни... ако...

после видях снимка във фейса на другаря Атов - любимият ми учител по физическо от началното училище, вероятно прехвърлил вече деветдесетте, но все още жив и забавен... и пак си помислих колко близо е нашата къща до неговия двор, защото в Кюстенджа няма далече,  и как не съм виждала този човек от милиони години, а колко е лесно...

и още - че само един тегел из стария квартал би ми стигнал, за да  видя героите от цялото си детство, повечето непомръднали от там, само малко остарели... но никога не го правя.

миналото е много по-близо до нас, отколкото си го спомняме..

неделя, 13 септември 2015 г.

четвъртък, 10 септември 2015 г.

...


 - А ти днес жаба видя ли?

..така започват някои детски приятелства:)

вторник, 8 септември 2015 г.

...

Да подредим брега, любима.
Ти мидите,
аз камъните.

Недей потъва в тюркоаза.

Ела
Да подредим
Вълните
Вятъра
Морето
Толкова разхвърляно, Любима…

Не може всичките зелени
Така да се объркват
Не може, скъпа моя.

Ела да подредим.

Виргиния Захариева
Синеморец, 5 септември

неделя, 6 септември 2015 г.

Хайредин

помня как изведнъж изгубих целият миниатюрен свят, в който живееех. случи се някак внезапно, в размер на две зими. обширни градове населявах, с всичките им големи и малки неща, а когато се върнах, не беше останало нищо...

зачудих се имало ли го е изобщо всичкото - огромната над главата ми люцерна, люлката, окачена на клона на старата круша, дините и пъпешите в мотвака, лютиката, която топехме с комат, герана насред двора, коритото със слънчева вода, в което ни къпеха... и най-вече баба и дядо.

продадоха къщата в хайредин, за да дойдат по-близо до нас... и всичко стана различно.

веднъж минах да я видя - нашата, моята си ми  къщица на баира - задъхах се, разревах се диво, неистово, непредвидено... уж исках да почукам, да вляза, да си спомня, но не можах...

само един поглед беше достатъчен да ми донесе цялата тъга на света...

не знам. може би някой друг път ще се осмеля отново...


четвъртък, 3 септември 2015 г.

...

прекаленодългата ми коса се влачи след мен по плажа... топло е, местя я от една на друга страна...

вървя по ръба на морето с прекалено дълга роля и изведнъж се сещам за удавничките.  замислям се  за тях, тия красиви жени, които решават да влязат в морето леко,  бавно, завинаги...

винаги съм се чудела как им се получава,   но чак сега разбирам - морето дърпа дългата ти рокля и я засуква и си играе и си я поисква и си я взема в някакъв момент... . влезеш ли с такава малко по-навътре, никога няма да излезеш...

трябва да се пазим от любовите си...