четвъртък, 31 юли 2014 г.

Керван от картини

потегля към Варвара в събота сутринта :)


там ще сме с Ерна до 5-ти за всеки, който ни потърси:)))

понеделник, 28 юли 2014 г.

Дядо Тошко

свирил цял живот в духовата музика на селото, в което се е родил... съвсем обикновен човечец иначе, нищо особено...

умря в началото на този месец. тихичко и достойно. но малко преди това, когато усетил, че идва краят,  извикал най-младия от музикантите и му заръчал поръчка.

на погребението след няколко дни изневиделица се събрал целият духов оркестър, строил се и засвирил най-любимото му  на Дико Илиев.

разплакали се очите дори на най-твърдите мъжки души...

толкова за него. слагам го тук, за да остане, да се запомни...  подобни хора вече са на изчезване от света.


четвъртък, 10 юли 2014 г.

...

когато разбрал, че в софия е трещяла градушка, обадил се от америка и попитал мама не друго, ами - жива ли е Джакарандата?...

затова го обичам, укята - семейната ми сродна душа - очите му разпознават света подобно на моите :)))

а Джака наистина оцеля геройски. даже новичко клонче поникнало, докато бях на морето. прегръщам я и я галя понякога, сякаш моето трето дете. знам я дори как мирише, когато заплаче..


събота, 5 юли 2014 г.

Протокол от едно плаване



(номер на плаването за годината: 1. ; вид на плаването: Обиколка на Света)
................

пак съм далече. този път с Дончо Папазов се нося по вълните на "Невъзможният път". ето и малко откъси.

от увода:
"Този път не беше вървян даже от моторен кораб. Непознат и очевидно никому ненужен, зареян в най-южните ширини на Световния океан, омотан от айсберги, смразен от тъма и диви ветрища, прегърбен от исполински вълни, нормално сякаш бе моряци и ветроходци да го обявяват за "невъзможен" и да го виждат само като един пунктир върху картите - там някъде, в най-долния край на глобуса, току пред вечните ледове на Антарктика. На добре въоръженото с техника човечество този най-кратък през меридианите на кълбото път не бе необходим, не бе изгоден. И той, единствен може би, бе оставен без фар и без пристанище. Но макар и никъде и от никого неочакван, Пътят съществуваше и тази реалност е вече едно достатъчно основание, за да бъде извървян..."

Димитър Езекиев

.....
и от началото на книгата, Дончо:

 " Доживях. Днес, 29 декември 1987 г., в 13 ч и 13 мин тръгнах за "невъзможният път".
 ...
 Отвързах Тивия от мъртвата котва, развъртях я като кон и поех към изхода на старото пристанище на Буенос Айрес.
.....
 Уморен, нямам сила да подготвя първата си самотна Нова Година. От три дни на свобода, никой не ми пречи да командвам времето. Седем часът следобед по местно време е, дванадесет българско. Ще празнувам по нашенските часове. Отварям бутилка и вдигам наздравици. Наричам ги гласно: за Яна, за Джу, за мама, за Беба, за Тодор и Милко и за всички приятели. Нищо особено, най-обикновени, но казани от сърце пожелания.
....
 Когато обикаляхме света с Джу и Яна, пишех дневника от мое име. Сега сам  го водя от "ние". Аз и Тивия. Дали подсъзнателно бягам от самотата? Да, тук в Южния полярен океан сме само аз и Тивия. Свързани и зависими. Поставени в най-изчистеното положение - животът ми зависи от нея, нейният - от мен.
....
 Пиша като спукан, за да не съм сам. Не е ново, но е ефикасно. Да не съм зареян, загубен, обезвестен.
 Но знам, че не съм забравен. И ми е драго и гордо. Най-близките, много приятели и още повече непознати са вдигнали тост за мене. Продължавам да мисля, че клетвите настигат и пожеланията помагат, че когато те мислят с добро, получаваш сила.
 Не съм сам и няма да бъда. От дете, подсетя ли се за нещо хубаво, се умилявам и ми рукват сълзи. От яд, злоба или от мъка, рядко съм плакал. Израснах в сурово и страшно време, в което думите добро, човеколюбие и обич бяха зачеркнати заедно с религията. Умилението и хубавото ме сварват неподготвен.
 Довръх Нова година остават две минути.
 Излъгал съм се във времето, единият часовник изостава. Запалих всички лампи, за да осветя Тивия.
 Навръх Нова година си мисля за връзките със земята, за семейството, възможностите и бъдещето. Темата е много лична и не ми се пише. Дълго съм я предъвквал. Чуждите интимности не ме занимават. Мразя да ги слушам, да отговарям на хора, гладни за същото. Не обичам да споделям дори на книга, не от страх, че ще попадне в други ръце. Не, отвътре ми е неприятно.
 Наздраве за моя личен живот!
 Не сготвих много гозби. Винаги на Нова година съм прекарвал в големи компании, никога не съм бил сам. Светата истина е, че в много от новогодишните тържества съм се чувствал самотен. Наздраве за хилядите самотни мъже и жени!
 Трудно отворих шампанското. Тапата изгърмя и падна в морето.
 Изгасих всички лампи и тъмата заля Тивия.
 И последната ми наздравица - "за тези, които са в морето"! Моите прекалено видоизменени братя, при които не е мястото ми, които няма да разбера в ламтежа им за печалби, еснафлък и дребнавост. Морякът винаги е бил символ на широта, на простор, като никой друг той е имал очи за света. И е гулял, и е любил, и е смайвал, и е бил интересен не само в разговор за валута, вносни печки и евтини курви. Той е пренасял култура между страните, както воините на Александър Македонски са обогатили средиземноморския свят с познанието си за Изтока. С какво обогатява приятелите си боцманът на търговския кораб или мукаджията на рибарски, ако не се самоизтъкне - с битова електроника, мебели, с вградено радио, пръстени и една затъпяла, оядена простащина. Зная, не всички моряци са такива, познавам и други. Но са малко. Те са, които правят моряшката професия уважавана. Последният, когото срещнах и обикнах, е капитанът на "Бекас" - Иван Несторов. Хубаво е, че го срещнах на островите Зелени нос, защото след него се нареди поредица от морски чиновници, интересчии, пъкащи от мерак да узнаят колко съм взел за "невъзможния път". Сега, навръх Нова година, ще кажа. Безимотно е плаването ми, като всички досега, но те напълниха живота ми. И ме обогатиха. Накараха ме да пиша книги, статии, да снимам, те ме изградиха.
 Много моряци се вълнуват, "напълнил ли съм гушката". Ще ви отговоря: "Напълних си душата". То е, с което сте по-бедни от мене. Нямам спестявания и сигурност. Но животът ми мина без стискане. С радост. Напълних си живота, моряци чиновници.
 И да свърша нещо важно, първото за Новата година, да запиша в бележника, къде трябва да се обадя на връщане: фар "Сан Антонио". Канал 16 и 71.
 Влизам в Новата година с надежда и открита душа. Както тръгнах, така и ще се върна.
 И за мене наздраве, и за ветроходците, които са на път, и за хилядите петимни българи за път през морета и океани. За хилядите затворени зад желязната завеса."

....
и още малко от увода:
 " Простено да ми е, но аз не вярвах, че ще оцелее. Разбира се, че имах обективни аргументи за това: той отиваше към петдесетте, бе претърпял вече тежка сърдечна криза, два пъти се мъчи да сваля излишните си килограми в специализирани лечебници, имаше висок холестерин, болни китки, късогледство и астигматизъм (а го чакаше тъмата на Антарктика), разпиляност в бита, която е особено опасна за самотника. Изброявах, натъртвах, подчертавах. Дончо седеше по турски на килима, а болните му очи бродеха по картата, където Пътят бе вече очертан и измерен в мили и денонощия. Знаех, че няма да му попреча с нищо, но си казвах: "Нека да мечтае, все едно, Тивия няма да се сдобие с двигател за море". Тръгна със "сенокосачка" или с "комбайн" - не помня вече...
 Методи Савов, другарчето, сменният вахтен от Созопол до Буенос Айрес, стъпваше за първи път на яхта. Но зад него бяха Кавказ, Памир, Айгер, Лхотце, Еверест. Мето никога няма да може да изброи прецизно "баирите на живота си", но го чакаше океанът... "Другар и мъж ми трябва, казваше Дончо, а с щурвала и с платната ще свикне за една седмица.." И пак излезе прав, и пак сполучи, и пак победи!
 На созополския пристан, разбира се, не го чакаше белоснежният оркестър на флота. Дончо свали флага от кърмата и го подари на България. Къде ли е този флаг сега? Питам се, защото според няколко ежедневни вестника Дончо Папазов нито е обиколил света, нито се е завърнал по море и с "Тивия" в Созопол! Роденият за бедност и с парите на Рокфелер няма да може да се измъкне от дрипите си...

Изминаха се шест години вече. Самотна и стара "Тивия" люлее мачтите си на созополския кей. Дончо сънува Океана и "Тивия"!"

и още малко Дончо:
" Успях да се порежа, докато отварях консерва. Налях си вино. И се отпуснах. Като за празник ми се отвори душата. Слушам любимия Армстронг. В яхтата въздухът розовее от пречупената от оранжевото платно светлина. Хубаво ми е. Сам съм, тананикам си, говоря си. Най-често думите секват: "Добре де, какво сега, виж..." и няма повече. Няколко пъти. По-добре да си мълчиш, да се отпуснеш. Тогава галопът на неизказани на глас мисли се отприщва. Не съм говорящ самотник. Слава Богу, че имам какво да мисля. Все ме дърпа към хубавото. Не ме обхващат злоба и ненавист.
 Много силно клати. Едвам се крепя в койката.
 Небето е прекрасно. Затрупано с облаци, сякаш всеки миг ще завали предколеден сняг.
 Нямам усет за дрехи. Мръзна. Сега съм завит с родопско одеяло. И отново си спомням за коледите вкъщи.
 Армстронг цепи. И аз съм щастлив."
 

....
.............
срещнахме го миналия месец в Синеморец. удиви се колко е порасла Яна, после извади от джоба си лупа и я загледа през нея с огромно око:) на раздяла ни покани нагости, но така и не отидохме.

а той, както всяка година, ще изкара цялото лято в малката си каравана, хвърлил завинаги котва на кея на Царево.

.....

вторник, 1 юли 2014 г.

Син Ключ

в Синеморец - любимо ново място в старото любимо:)))

 ... и радостта да седиш на бордюра му в топлата вечер, заедно с всичките извънземни хора, непрестанно реещи се наоколо ..