четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Детайли

от града на вечната есен - San Francisco -

стена и

машина за шоколад






"Когато късно вечер карам колело по малките улички, нощният им въздух ухае на пресен шоколад" - разказваше преди време Даниел за друг един подобен град, в който също има шоколадова фабрика...:)





...

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Поредният разказ на Цецо,

писан в Торонто, преведох от маймуница:
/много ме разсмиват тези негови идиотски фантазии :)))/

"Хукнах към червеното, милото Хонденце, да си поджиткам малко из града.
Защото слънцето огря преспите.

Толкова сняг валя, колкото сигурно винаги е валяло.
Обаче важното бе, че бялото вече не беше бялото от януари,
а бялото като усмивката на заклещен катър в тъмна Синеморска конюшня.

И си викам - сега като няма паркове и разни криви улички да си
зигзагвам,
ще направя един тегел на запад.
И тръгвам по пресечката.
И оооо ГРАДА НА СЛЪНЦЕТО.
Лъчите право в очите.
И си мисля - сигурно половината коли в града вървят на запад.
И народа какво да прави, няма начин, ще гледа слънцето.

И си спомних как ни облъчваха с рентген в даскалото.
И ни даваха едни мноого тъмни очила
като за слепец, и миришеше странно.
Сега ако ги имах, сигурно щях да видя скелета на слънцето.
Всички щяха да видят скелета на слънцето,
който също може да е една решетка с много слънца,
които се гледат от изток на запад и от
юг на север.

И тая решетка после ми замириса на скара
и ми се прияде московска колбаса и пелмени,
пълнени със сини сливи и сок от зеле.

И реших да ида при майката на Джесика Звонкина, с която от време на време
работех в кафето
и ми разправяше за бакалия Молдова - чуден советски хоремаг в
квартала на руските евреи.
И защото много обичам да гледам, преди да купувам, застанах в ъгъла
и започнах да керизя
сладко и подозрително.
Ето какво имаше там:

вестник Комерсант, рафтове с буркани и консерви... Пинджур от България и люти
чушки от
Персополис (Иран по интелектуалному), айвар от Македония, лозови
сърми от Гърция,
саламурено сирене от Ливан, пластмасови бидони с кисели огурки от
Полша и зеленце кисело
Украинско,
любимите ми шпроти
и разбира се гвоздея
дроб от треска,
шипков мармалад
и тахан халва.

на витрината за месо и други работи имаше пожълтели вехти пушени
гърди,
московски колбаси, окачени на канап,
свински краченца, малко маслини, пушено и топено сирене гауда и едам,
български кашкавал
и няколко нарязани купа дебела кафява хартия за увиване ала
Плодзеленчук.

И ми стана толкова кеф, че нарочно се зачетох във вестника с
обяви.

А Звонкина младша беше на 17 и много богата и много отегчена
и обичаше да говори за
баща си, който дълги години е бил шофьор на бандит от Беларус,
откъдето са и те,
и като дошъл тук, станал шофьор на тир с особени пратки за особени хора,
от които изкарали
достатъчно пари, за да са скрити милионери,
а на нея й било много скучно, че трябвало да
излиза с Игор, който бил много добър и свестен ученик от добро
семейство, но тя търсела bad
boys, демек  - варяги с много белези, какъвто видяла при чичо си
адвокат... момче с избити
предни зъби от нечестно кроше, което веднага й намигнало, а след
два дена я издирило по
интернет, макар и в панделата заради наръгване с нож, и й писало да го
чака, за да се оженят
и чувствах, че не се майтапи, ами наистина се вълнува.
После заговори за дрехи, за които харчела по гардероб пари и я погледнах
и като всички
рускини имаше влечение към изисканост от типа на черно
шпицарско кадифено прозрачно
мрежесто лачено изобилие от маркови кабани и арманита, а едни
скъсани дънки щяха да й
тичнат по-добре, но... така е като идваш от голямото нямане... за
което тя не знаеше, но е
усетила от майка си вероятно.

Помислих си за Игор...
после го видях с кръгло и невинно лице като на питка,
като идваше да я вземе от работа с татиния джип.

И докато седях в хоремага, си сръбнах малко от флашката дискретно,
не че някой би ми направил забележка там..
плацата на червените носове, разбираш ли,
и се загледах в одеските лелки,
които си купуваха пакетче локум и компот от праскови,
предполагам за разхлабване.
И си викам - при цялото това изобилие, народа пак си ходи в хоремага.
От което заключих, че соц-хората са или пънкове или просто нафталинови
носталгици и по-добре
никога да не са бягали никъде,
щото от себе си не могат да избягат.

А в края на краищата, може да е само лов за мезе.
Без много-много умни заключения.

Хайде да ходим на лов за мезе.
Или за лов за мезе по-добре да не ходим...
А един гълток за Даниил Хармс да предложим."





...

сряда, 21 октомври 2009 г.

Беше

един Град на Джуджета, когото всеки ден по мъничко дострояваше онази странна жена със синята кърпа върху пясъка на Велекиния плаж в Синеморец. нямаше много хора тогава, джуджетата живееха в своя свят необезпокоявани от никого. само аз всяка сутрин надничах да видя какво ново си имат като стълба или люлка или даже цяла трапеза с най-подбрани ястия в пъстроцветни мидени черупки.

един ден измислих игра - направих роза от клечка и сухо листо. боднах я в центъра на градчето. после седнах наблизо и зачаках. не след дълго тя дойде - идваше само по изгрев и по залез, когато светлината е най-хубава, носеше и фотоапарат. дълго се взираше с обектива в издължените сенки на клечките, после захващаше да майстори нещо ново. наблюдаваше с часове така, сякаш си представяше целия живот, който кипи в градчето й.

розата... за момент се зачудих дали ще я забележи. но нямаше как да не - сигурна бях, че познава и най-малката шумчица, клечица, водорасло,мидичка... които е сложила сама. когато на следната утрин почти тичешком се озовах пред градчето, смайването ми беше голямо. около моето цвете беше израснала в кръг цяла композиция от морски неща, като рамка. като къща в къщата. като отделен някакъв друг живот в цялото.обградила го беше с любов, създала му беше уют...

зарадвах се много. и продължих играта - вечер след залеза слагах по нещо мъничко, сутрин с трепет очаквах новата история, която ще прочета върху пясъка около него. много дни минаха така, без да говорим, строяхме двете, без да знае коя съм. не исках да развалям магията.

подарих й накрая любимия си динозавър, изваян от морето върху шарен пън, който всеки ден забождах до себе си на двата му крака, да му се радвам на ухилената муцуна...

внимателно го поставих вътре, да пази града от вятъра, и си заминах...

повече не я видях.










розата



усмивката на динозавъра


чудни красоти изхвърляше реката тогава, никой не ги разчистваше.





тъгувам за онова приказно време, когато нямаше никакви хора там, само пътници с колелета




...и влюбени край морето.








..................

вторник, 20 октомври 2009 г.

Дъждовно хайку

плющеше върху чадъра,
който тя държеше над главата ми,
докато изпикавах в храстите
Амазонка


:)

...

Из: Утрините на счупения телевизор

спрях да гледам телевизия преди около петнайсетина години. но пък старата щайга все още си стои вкъщи неработеща, служеща само за изкривено огледало на слънчевите лъчи, когато сутрин погъделичкат носовете ни :)

вторник, 13 октомври 2009 г.

Знаех,

че Арлекинът ще каже истината, още със здрастито след цялото ни отдавна.

- Има нещо ново в тая буря. Нов вкус. - изрече. и допълни - Вкус на "Вътре" :)

после пак се изгуби в безвремието.

наистина днес мирише на "Тук". незнам как го прави, но дори така и звучи. хартиената лампа танцува над главата ми, а аз се готвя за запис, когато заглъхнат последните автомобили и остане единствено шумът на листата и песента на комините...


....

събота, 10 октомври 2009 г.

Пак баба Тоша

Донесе днес Перфектната Чушка. Толкова красиво изваяна от природата, че на истинска статуя на светА Чушка прилича. Докато се мотаела из пазара, стар обожател й я поднесъл галантно, заради радостта в окото си.
Извади я от торбата да се похвали, а аз ахнах, все пак чушката е най-великият зеленчук за мен, ...и нямаше начин да не я увековеча на снимка :)

.................
и на Ясен дъЖда от чуШките-сърца вали

неделя, 4 октомври 2009 г.

Приятно пиене

в хоремага на село Макоцево
жулят менти отсутринта
и кооперират бъдещето


STE-053 by Jasmina
с акордеона на един уличен музикант, когото наскоро записах






:))

интересно място се оказа, ще намина пак някоя мързелива сутрин. чудна есенна пъстрения предвиждам там.
....

вече мога да качвам и звуци! ура! :)))

...

събота, 3 октомври 2009 г.

петък, 2 октомври 2009 г.

Помня

времето, когато изяждах всичките маслени рози от тортата, още преди да е разрязана. не защото са вкусни, а защото са рози.


помня сутрин "дела и документи" по радиото в седем без петнайсет и купата, надробено с хляб кисело мляко, която предъвквах едвам.




помня пожара, който запалихме с брат ми в килията на съседите под нас.


неизядените филии, които лепях с намазаното надолу под спалнята, също.

още - огромната гъсеница, паднала върху главата ми, докато вирех крака на дъсчената люлка, мирисът на малките жълти пролетни круши, полето от висока люцерна, в което се скривах цяла, легенът със слънчева вода на село... и суровите яйца, които баба ме караше да изсмуквам с голямо мое отвращение. сочеше ми луната и ми буташе в устата "още един залък" от яденето, което непрекъснато повръщах...

и принцеса с дълга рокля и остригана до дъно коса помня, че бях веднъж :)

също - бръмбарите на един къмпинг, шоколадовият крем на леля Снежа, големите казани с лютеница, които варяха пред блока и зазката на смешния съсед, неочаквано забита в бетонения стълб отсреща. скитането по прашните летни улици с бандата ни от балканчета, тъжните вопли от страх по ски-пистите, републиканските състезания по шейни и спането из тъмни хижи, без да се събличам, даже с шапка и ръкавици. и една снежинка помня оттогава - първата истинска снежинка, която видях, кацнала в ръкавицата ми - най-съвършената форма, заключена в нещо толкова мъничко и с такава огромна уязвимост.

помня....сълзите на баща ми, когато си мислех, че ще умра, защото мама без да иска ме беше заляла с вряща вода...

хех, раз-помних се изведнъж, май мога да "помня" така с часове...

то..така де - нека е част от щафетата покрай първи юни, която ми тупна Петя преди доста време :)

и.. освен да ви призова всички четящи тук, да си спомните и вие по нещо, че да си спретнем един истински деЦки купон, нищо друго не ми застава за край :)

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Бат Стамбуран

снимам го аз, снима ме и той.
светя в окото му с огледалце.
в един чуден ден из полетата...









Jasmina




Jasmina